Шофьорът на синия фиат бе именно такова „лице“. Папаниколау не можеше да си спомни дали е чувал името, но за лицето нямаше съмнение. Сигурно бе виждал снимката в папката „Неизвестни“. Там се подвързваха стотици фотографии, пристигащи от Интерпол и военното разузнаване. Военните преследваха терористите с още по-голяма жар, объркани от политиката на правителството си. Това бе страната на Леонид и Ксенофонт, Одисей и Ахил. Гърция — за сержанта „Елада“ — бе родина на епични герои и люлка на свободата и демокрацията. Земята й не трябваше да се мърси от чуждестранна паплач, дошла да убива безнаказано…
„Кой ли е другият? — зачуди се Папаниколау. — Облечен е като американец, въпреки че има… странни черти.“ Той с плавно движение вдигна фотоапарата си, фокусира обектива и бързо направи три снимки. Фиатът потегли… Е, щеше да види къде отиват. Сержантът изключи червената лампичка на таксито си и запали мотора.
Ръсел се облегна на седалката. Не си направи труда да закопчае колана. Шофьорът явно бе добър, защото без усилие маневрираше из натовареното движение. Не му бе казал нищо. Това напълно устройваше Марвин. Американецът погледна през прозореца и се огледа за евентуална клопка. После очите му опипаха купето на колата. Не се виждаше място, където можеше да се скрие оръжие. Нямаше и микрофон, нито пък радиопредавател. Разбира се, това не означаваше нищо, но Ръсел все пак се огледа. Най-накрая се престори, че се отпуска, и облегна глава на облегалката. Така можеше да гледа напред и да следи движението зад тях в страничното огледало. Тази сутрин ловните му инстинкти бяха нащрек. Отвсякъде го дебнеха скрити опасности.
Шофьорът сякаш караше без определена посока. Разбира се, Ръсел не познаваше града, тъй че не можеше да бъде сигурен. Улиците бяха проектирани по-скоро за колесници, отколкото за автомобили. Дори и по-късните подобрения не бяха успели да превърнат Атина в Лос Анжелис. Въпреки че колите изглеждаха малки, движението не намаляваше дори и за минута. Ръсел имаше чувството, че е попаднал в средата на огромна, постоянно движеща се тълпа. Искаше му се да разбере къде отиват, но знаеше, че е безсмислено да пита. Първо, нямаше да може да различи истината от лъжата. И, второ, дори да му отговореха честно, той пак нямаше да се ориентира. За добро или лошо, трябваше да стои и да чака. Не че мисълта го караше да се чувства по-добре, но да отречеш истината си беше чиста лъжа. Ръсел не искаше да се самозалъгва. Най-доброто за момента бе да стои нащрек. И той го правеше.
„Летището“ — помисли си Папаниколау. Това бе добре. Освен четиримата колеги от отдела му там имаше и поне още двадесет полицаи, въоръжени с пистолети и автомати. Значи нямаше да е трудно. Двама от цивилните агенти щяха да се приближат, подкрепени от няколко уж случайно минаващи въоръжени полицаи. И щяха да ги „закопчаят“ — сержантът харесваше американския евфемизъм — тихо и кротко. След това щяха да ги отведат в служебната стая и да проверят дали са хората, за които ги смятат. Ако не са — капитанът ще им се извини. „Съжаляваме — щеше да каже той, — но отговаряте на описанието, изпратено ни от…“ — и можеше да набеди всекиго. Французи, италианци: всички внимаваха за сигурността на самолетните връзки. След това билетите им автоматично щяха да бъдат презаверени за първа класа. Подходът почти винаги успяваше.