— Готов ли си?
— Да.
Колата спря. Ръсел вече бе свалил сакото и връзката си. Все още се питаше дали това не е последната стъпка към клопката, но нима вече имаше някакво значение? Да става каквото ще. Той опъна ръце и излезе от колата.
Сержант Спиридон Папаниколау натисна газта, за да стигне по-бързо до ъгъла. Ако се забиеха из тази плетеница от тесни улички, нямаше да може да ги следи от голямо разстояние. Ако го усетеха, щеше да се обади за помощ. Полицейската работа бе трудно предвидима. Когато наближи ъгъла, сержантът видя някакъв човек, който четеше вестник. Не бе от неговите хора. Този не носеше сако. Въпреки че лицето му не се виждаше и стойката приличаше на позите от онези филми. Сержантът се усмихна на мисълта си, но усмивката му веднага замръзна.
Още щом зави, Папаниколау видя на двадесет метра пред себе си приближаващия се на заден ход фиат. Сержантът натисна спирачките, за да спре таксито си, и започна да мисли дали да не се върне назад. Тогава една ръка се протегна към него през прозореца. Той пусна волана, за да я сграбчи, но дланта натисна брадичката му назад, докато другата подпираше врата му. Нападателят сякаш бе отгатнал инстинктивното му желание да види какво става. Той завъртя главата му наляво и сержантът видя лицето на американеца. После почувства напрежението във врата си и чу шумния звук от строшена кост, оповестяващ смъртта. Мъжът имаше странни черти. Като нещо друго, което бе видял във филм. Като…
Ръсел се дръпна от колата и махна с ръка. Фиатът се засили и се блъсна силно на заден ход в таксито. Главата на шофьора се отърколи на гърдите му. Ръсел знаеше, че мъжът сигурно е мъртъв, но това нямаше значение. Не, имаше. Марвин затърси пулса му и после опипа врата, за да се убеди, че е счупен. След като бе сигурен, се върна във фиата. Докато влизаше в колата, Ръсел вътрешно се усмихна. „Е, не беше толкова трудно…“
— Мъртъв е. Хайде да се разкараме по-скоро оттук.
— Сигурен ли си?
— Счупих врата му като клечка за зъби. Мъртъв е, човече. Не беше трудно. Имаше врат като молив.
— Искаш да кажеш като моя? — ухили се шофьорът.
Разбира се, щеше да се наложи да изостави колата, но радостта от измъкването и убийството бе достатъчна. Поне за момент. Освен това бе намерил ценен приятел.
— Как се казваш?
— Марвин.
— Аз съм Ибрахим.
Речта на президента се превърна в триумф. „Явно знае как се изнасят представления“ — помисли си Райън, докато слушаше бурята от аплодисменти в залата на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Благосклонната му, макар и малко студена усмивка благодари на представителите на повече от сто и шестдесет страни. Камерите фиксираха израелската делегация, която не се стараеше много в ръкопляскането. За разлика от нея арабите бурно аплодираха. Руснаците пък надминаха себе си. Членовете на съветската делегация се присъединиха към станалите на крака. Джак взе дистанционното и смени програмата, преди коментаторът на Ей Би Си да е успял да обобщи казаното от президента. Райън имаше собствено копие от речта и вече бе направил собствени бележки. Веднага след изказването Ватиканът бе изпратил покани до всички заинтересовани министри на външните работи. Те щяха да се съберат в Рим след десет дни. Проектът на съглашението вече им бе предаден. Благодарение на бързите и безшумни действия на посланици и заместник държавни секретари останалите правителства по света също бяха информирани. Те на свой ред изказаха одобрението си. И израелците знаеха за това. На необходимата информация бе позволено да изтече в желаната посока. Ако се обградяха с мълчание — е, Банкър бе задържал морския конвой със самолетни части и израелците все още не можеха да се съвземат от шока. И по-точно, казано им бе да не реагират, ако държат на новите радарни системи. Израелското лоби обаче бе започнало да бръмчи. То имаше собствени източници на информация в американското правителство и телефоните на доверени конгресмени вече звъняха. Но Фаулър от своя страна още преди два дни бе уведомил ръководството на Конгреса и желаното одобрение от тяхна страна не закъсня. Председателят и ръководителите на сенатската комисия за външна политика обещаха, че двете споразумения ще бъдат ратифицирани за по-малко от седмица. „Ще стане“ — помисли си Джак. Наистина можеше да стане. Във всеки случай щеше да е само за добро. Цялото доверие, което Щатите си бяха спечелили с авантюрата в Персийския залив, бе налице. За арабите планът бе поврат в американската политика. И не бяха далеч от истината. Америка се обръщаше срещу Израел. За еврейската държава нещата щяха да изглеждат по същия начин, но това бе само привидно. Мирът щеше да бъде гарантиран по единствения възможен начин — от американската политическа и военна сила. Сгромолясването на конфронтацията Запад-Изток даваше възможност на Америка да си сътрудничи с другите военни сили и да наложи условията на справедлив мир. „Или поне ние го мислим за справедлив — поправи се Райън. — Господи, дано планът проработи.“