„Щрак.“
„Какво беше това?“ Старият земеделец вдигна глава и обърса потта от челото си. Вече бе преполовил сутрешната работа и очакваше почивката, идваща с грижите за животните. „Не е камък.“ Той разтика пръстта с мотиката… „О, това ли?“
Процесът често удивлява хората. Откакто е започнало обработването на земя, земеделците по цял свят се шегуват, че земята ражда камъни. Каменните огради в Нова Англия сякаш потвърждават това. Но всичко е работа на водата. Валежите проникват в почвата. През зимата водата замръзва и разширява обема си, защото преминава в твърдо състояние. И тъй като изтикването е по-лесно от затъпкването, ледът изтиква почвата нагоре. От своя страна почвата избутва камъните на повърхността и така земята ражда камъни. Това важи с особена сила за района Голан в Сирия, защото почвата там е резултат от вулканична дейност и земите могат да станат учудващо студени. Но това не бе камък.
Старецът разчисти пръстта и видя металното тяло с пясъчнокафяв цвят. „О, да, онзи ден.“ Денят, в който синът му бе…
„Какво да правя с това проклето нещо?“ — запита се земеделецът. Беше БОМБА, разбира се. Можеше да се досети и сам. Попадането й в градината му обаче бе загадка. Никога не бе виждал сирийски или израелски самолети да бомбардират някъде наблизо, но това нямаше значение. Земеделецът не се боеше от бомбата. За него тя просто бе доста голям камък, който не можеше да изнесе до оградата. От друга страна, му пречеше. Но в крайна сметка бомбата не бе избухнала, което означаваше, че е повредена. Нормалните бомби експлодираха още щом се ударят в земята. А тази просто си бе изкопала дупка, която старецът запълни. По това време още не знаеше, че синът му е ранен.
„Защо не е останала в земята, където й е мястото?“ — запита се той. Но животът никога не му бе предлагал лесни решения, нали? Не, всичко, което можеше да му навреди, рано или късно го застигаше. Старецът се зачуди защо Бог е толкова жесток с него. Нима не бе казвал всичките си молитви и не бе следвал всичките канони на друзката религия? И какво бе поискал в замяна? Чии грехове плащаше?
Добре. Нямаше смисъл да си задава тези въпроси толкова късно. Сега имаше работа. Той продължи с плевенето, като стъпи на единия край на бомбата, за да откъсне няколко бурена. След ден-два синът му щеше да дойде и да доведе внуците да им се порадва. Тогава щеше да го помоли за съвет. Синът му бе служил в армията и разбираше от такива неща.
Всички правителствени служители мразеха подобни седмици. В друг часови пояс се случваше нещо важно. Разликата бе шест часа и Джак се чувстваше странно. Страдаше от смяната на времето, без да е пътувал със самолет.
— Как вървят нещата там? — попита Кларк, който седеше зад волана.
— Дяволски добре. — Джак прегледа документите. — Вчера саудитците и израелците постигнаха принципно споразумение. И двете страни искаха промени, а най-интересното е, че предложенията им съвпадат.
— Това сигурно доста е скапало нечие настроение! — засмя се гръмко Кларк.
През главата на Джак бе минала същата мисъл. Все още бе тъмно, а предимството на ранните часове са празните пътища.
— Саудитците май са ти допаднали, а?
— Бил ли си някога там?
— Доста пъти, Джак. И то без да броим войната. През седемдесет и девета и осемдесета оттам се прехвърлях в Иран. Прекарах доста време със саудитците и дори научих езика им.
— Какво мислиш за страната им? — попита Джак.
— Харесва ми. С един майор от армията им дори станахме приятели. Нямаше голям практически опит, но отлично познаваше теорията. Бе достатъчно умен, за да разбере, че има още доста да учи, и ме слушаше внимателно, докато му обяснявах разни неща. Дори два-три пъти ме покани на гости. Имаше двама синове. Хубави хлапета. Единият от тях сега е пилот на изтребител. Но трябва да ти кажа, че се отнасят доста особено с жените си. Санди никога не би отишла да живее там. — Кларк замълча, докато премине в другата лента. — Когато става въпрос за работа, са доста отзивчиви. Както и да е, това, което видях, ми хареса. Различни са от нас, но какво от това? Светът не е населен само от американци.