„Доста театрално“ — помисли си Д’Антонио.
— Най-добре е да оставим този страничен въпрос на комисия от християнски духовници — позволи си да се намеси най-сетне кардиналът. — Давам ви дума пред лицето на Бога, че сектантските препирни вече почти отмират.
„Чувал съм тези думи и преди — напомни си Ставракос — и все пак.“ И все пак можеше ли да си позволи да заеме толкова малка роля? Припомни си също и за Светото писание, на което вярваше безгранично. „Показвам се като пълен глупак, и то пред руснаците и католиците.“ Освен това турците вече едва го търпяха в Истанбул — Константинопол! Представяше му се възможност да спечели невероятен престиж за православната църква и за патриаршията си.
— Извинете ме, моля. Позволих някои срамни инциденти да повлияят на преценката ми Да, ще подкрепя съглашението и вярвам, че братята ми ще удържат на думата си.
Брент Талбът се отпусна в стола си и прошепна думи на благодарност. Държавният секретар нямаше навика да се моли, но нима човек можеше да се сдържи в подобна обстановка?
— В такъв случай мисля, че се споразумяхме.
Талбът огледа масата и една по една всички глави кимнаха. Някои с ентусиазъм, някои с примирение, но всички кимнаха. Бяха постигнали споразумение.
— Господин Адлер, кога ще бъдат готови документите за подписване? — попита Д’Антонио.
— След два часа, ваше високопреосвещенство.
— Ваше височество — изправи се на крака Талбът, — ваши високопреосвещенства, господа министри. Приключихме!
Странното бе, че те почти не осъзнаваха какво са направили. Процесът бе отнел доста време. Както при всички подобни преговори, той бе станал действителност, а целта някак си се бе откъснала от реалността. Сега внезапно бяха достигнали целта на пътуването си. Това ги караше да се чувстват неестествено. Въпреки огромния си опит при поставяне и достигане на външнополитически цели те не можеха да почувстват тази. Всички представители последваха примера на Талбът и станаха. Протягането на крайниците сякаш разбуди сетивата им. Един по един мъжете разбраха какво са постигнали. И още по-важно, разбраха, че наистина са го направили. Невъзможното току-що се бе случило.
Давид Ашкенази заобиколи масата и подаде ръка на принц Али, който бе представял страната си в преговорите. Но на принца това му се стори недостатъчно. Той братски прегърна министъра.
— В името на Бога, Давид, между нас ще има мир.
— След толкова години, Али — отвърна бившият израелски танкист.
Ашкенази бе воювал два пъти при Суец — като лейтенант през 1956 и като капитан през 1967 година. После, през 1973 година, батальонът му чакаше в резерва при Голанските възвишения. И двамата мъже се изненадаха от бухналите ръкопляскания. Израелецът се разплака, като сам не можеше повярва на сълзите си.
— Не се срамувайте. Вашата храброст е добре известна, министре — каза благородно Али. — Точно войниците трябва да творят мир, Давид.
— Толкова много смърт. Всичките тези младежи — и от двете страни, АЛИ. Всичките тези момчета.
— Дмитрий, вашата помощ бе неоценима — обърна се Талбът към руския си колега.
— Забележително е какво можем да постигнем, когато обединим усилията си, нали?
Думите на Ашкенази излязоха и от устата на Талбът:
— Загубени бяха цели две поколения, Дмитрий. Толкова пропиляно време.
— Не можем да го върнем — каза Попов. — Но можем да се постараем да не губим повече — усмихна се лукаво руснакът. — В моменти като този трябва да има водка.
Талбът посочи с глава към Али.
— Не всички пием.
— Как могат да живеят без водка? — цъкна с език Попов.
— Животът е пълен с чудатости, Дмитрий. Май и за двама ни е време да се обадим по телефона.
— Наистина, приятелю.
За ужас на римските кореспонденти първа съобщи новината една журналистка от „Вашингтон Поуст“. Беше невероятно. Източникът й — сержант от американските ВВС — се занимаваше с електронните прибори на военната версия на президентския „Боинг 747“ — VC-25A. Сержантът бе предупреден от репортерката. Всички знаеха, че президентът ще пътува за Рим. Въпросът бе кога. Веднага щом разбра, че самолетът се подготвя за излитане, сержантът демонстративно се обади у дома си, за да провери дали униформата му е върната от химическо чистене. Това, че сбърка номера, не бе случайно. Съобщението бе записано от телефонния секретар на журналистката. Ако я хванеха, щеше да се оправдае с телефонна грешка. Но никой не я хвана.
Час по-късно се проведе редовната утринна среща на президентското пресаташе с журналисти. На нея сътрудничката на „Вашингтон Поуст“ обяви, че има „непотвърдени сведения“ за предстоящото пътуване на Фаулър до Рим, и попита дали това означава успех или крах на преговорите. За пресаташето въпросът дойде като гръм от ясно небе. Самият той едва преди десет минути бе разбрал, че ще лети за Рим. Както обикновено, съобщението му бе направено след предупреждение за строга секретност. Предупреждение, с което хората се съобразяваха, колкото и с прогнозата за времето. По тази причина пресаташето си придаде изненадано изражение. Това пък изненада човека, който се надяваше да разпространи новината в пресата, но едва следобед. В крайна сметка президентският служител отговори на въпроса с думите „без коментар“, които прозвучаха доста неубедително. Кореспондентите в Белия дом надушиха новината. Всички те разполагаха с копия от президентската програма за деня и със сигурност можеха да проверят тук-там какво става.