Помощниците на президента вече въртяха телефоните, за да отменят срещите му. Дори и президентът не можеше да си позволи да притеснява влиятелни хора без предупреждение. И докато те умееха да пазят тайна, то същото не се отнасяше до помощниците и секретарките им. Случаят бе класически пример за факторите, които крепят пресата. Хората, знаещи нещо, не могат да го държат в себе си. Особено пък ако е тайна. Само за един час информацията бе потвърдена от четири различни източника. Президентът Фаулър бе отменил всичките си ангажименти за няколко дни напред. Президентът отиваше някъде. Със сигурност не в резиденцията Пеория. Това бе достатъчно за телевизионните станции. Те прекъснаха различните си телевизионни игри с бюлетини, състоящи се от набързо скалъпени съобщения. Бюлетините от своя страна на няколко пъти се прекъсваха от реклами, каращи милиони хора да тръпнат в очакване. Те ги информираха как най-добре да почистят зелените петна от трева по дрехите си.
В знойния и влажен Рим бе късен следобед. Всичко изглеждаше спокойно, когато от обсадената от журналисти сграда пристигна съобщението, че ще бъдат пуснати трима — само трима! — оператори и никакви репортери. В зелените фургони, разположени до всяка от кабините на телевизионните станции, настана оживление. Дежурните говорители бяха гримирани, избутани в столовете си и със слушалки на ушите зачетоха инструкциите от режисьорите си.
Картината, която се появи едновременно на мониторите в кабините и по всички телевизори в света, показваше залата за конференции. В нея се виждаше голяма маса, около която седяха хора. Начело, с папка от червена телешка кожа в ръце, бе папата. Репортерите така и не разбраха за кратката паника, разразила се, когато някой забеляза, че не се знае от каква кожа е папката. Веднага се свързаха с производителя, от когото разбраха, че е телешка. За щастие, никой не възрази срещу нея.
Бе прието на този етап да не се правят изявления. Всеки от участниците щеше да изнесе предварителна информация в столицата на страната си, а многословните речи бяха запазени за формалната церемония по подписването. Говорител на Ватикана снабди всички телевизионни репортери с кратко писмено резюме. Същността му бе, че е постигнато споразумение за разрешаване на спорните въпроси в Близкия изток и че текстът е готов за подписване от представителите на заинтересованите страни. Документите щели да бъдат подписани след няколко дни от държавните глави или външните министри. Текстът на съглашението, както и условията му не бяха разпространени. Този факт не допадна особено на журналистите. Той означаваше, че клаузите на договора щяха да бъдат обявени от външните министри в столиците, т.е. от други репортери.
Червената папка минаваше от ръце в ръце. Говорителят на Ватикана съобщи, че редът на подписване е определен чрез жребий. Пръв подписа израелският външен министър. Последваха го съветският, швейцарският, американският, саудитският и представителят на Ватикана. Всички използваха автоматични писалки. След подписа свещеникът, разнасящ папката, попиваше с попивателната. Макар да липсваше церемониалност, процедурата бе извършена умело. След това дойдоха ръкостисканията, последвани от ръкоплясканията на участниците. И всичко свърши.
— Милостиви Боже! — каза Джак, вперил поглед в променящата се телевизионна картина.
Той погледна факса с клаузите на съглашението и установи, че окончателният документ не се различава много от предварителния му проект. Промени бяха направили всички — саудитците, израелците, руснаците, швейцарците и, разбира се, Държавният департамент на САЩ, — но оригиналната идея бе негова. Е, разбира се, и той бе използвал множество други идеи. Истинските, оригиналните идеи бяха твърде малко. Неговата заслуга бе, че ги е събрал в едно и е избрал подходящия исторически момент, за да извади предложението на бял свят. Нищо повече. Въпреки всичко в този миг той изпитваше огромна гордост. Жалко, че нямаше кой да го поздрави.