— Но е добро място и за наркотрафик — допълни Шоу. — Каква е последната ни информация за братчето Марвин?
— Лоша. Тамошният ни информатор отново се е проявил. Спречкал се е с две от ченгетата на резервата и сега е в немилост.
Шоу изръмжа. Проблемът с информаторите бе, че повечето от тях имаха престъпно минало, към което често се връщаха и свършваха в затвора. Това, разбира се, заздравяваше контактите им, но ги правеше временно неизползваеми. Такива бяха правилата.
— Добре — каза директорът на ФБР. — Искаш да направиш нещо. Какво е то?
— Ако ударим едно рамо, можем да променим мнението на онези ченгета за нашия информатор и да го върнем отново във Воинското общество. Ако сме изправени пред връзка на терористични организации, по-добре отсега да се залавяме за работа. Дори и да става въпрос за наркотици, пак нямаме време за губене. Интерпол вече се обади да съобщи, че не разполага със сведения за шофьора. Не могат да свържат лицето му нито с терористична, нито пък с наркотрафикантска групировка. Гърците също са в задънена улица. Информацията за колата не ни казва нищо. Разполагат с мъртъв сержант и снимки на две безименни лица. Обаждането до нас е последният им коз. Сметнали са го за американец…
— А хотелът? — обади се следователският нюх на директора.
— Да, открили са го. Всъщност знаят, че е някой от два, разположени един до друг. През този ден от тях са напуснали десет американци. Но и двата хотела са с голяма клиентела и не са могли да дадат никаква полезна информация. Сам знаеш, че хотелският персонал е доста късопаметен. Кой може да докаже, че нашият човек въобще е отсядал там? Гърците искат да проследим имената, които са получили от хотелския регистър — заключи Мъри.
Бил Шоу му върна снимките.
— Това е лесно. Действай.
— Вече е направено.
— Да предположим тогава, че тези двамата наистина имат връзка с убийството. Тръгни по най-прясната следа. Добре, кажи на прокурора, че нашият информатор е платил дълга си към обществото. Време е да приключим с „воините“ веднъж завинаги.
Шоу се бе прочул с антитерористичните си операции и терористите си оставаха най-голямата му грижа.
— Дадено. Ще проверя и евентуалната връзка с наркотрафика. Нашият човек ще може да действа най-късно след две седмици.
— Добре, Дан.
— Кога пристига президентът в Рим? — попита Мъри.
— Доста скоро. Голям удар, а?
— Вярно. Кени май ще трябва да си търси нова работа. С този мир подводниците ще се превърнат в старо желязо.
Шоу се усмихна.
— Кой можеше да предполага? Винаги ще му намерим значка и пистолет, за да си изкарва прехраната.
Президентската охрана бе осигурена от четири изтребителя „Томкет“, които дискретно следваха VC-25A от пет мили разстояние. Радарите опипваха въздушното пространство, за да са сигурни, че нищо не застрашава самолет номер едно. Нормалният цивилен трафик в района бе прекратен, а военновъздушната база, очакваща конвоя, се занимаваше по-скоро с охранителни, отколкото с парадни приготовления. Бронираната президентска лимузина, пристигнала няколко часа по-рано със С-141В, бе готова да посрещне пътника си. В базата имаше и доста голям брой италиански войници и полицаи, способни да се справят с цял полк терористи. Президентът Фаулър излезе от банята си с розово от бръсненето лице и с перфектно завързана вратовръзка. На устните му грееше най-доволната усмивка, която Пит и Дага бяха виждали. „Има основание да е весел“ — помисли си Конър. Агентът не бе чак толкова морализаторски настроен, колкото Д’Агустино. Президентът бе мъж и както повечето държавници — самотен. Още повече че бе изгубил жена си. Макар и надменна кучка, Елиът несъмнено бе привлекателна. И ако Фаулър се нуждаеше от нея, за да премахва стреса и напрежението, то значи всичко бе наред. Президентът трябваше да си почива. В противен случай работата щеше да го изгризе — също както някои други, — а от това страдаше страната. Докато ЯСТРЕБ спазваше всички основни закони, Конър и Д’Агустино щяха да бранят уединението и забавленията му. Пит го разбираше. На Дага просто й се искаше президентът да има по-добър вкус. Е. Е. бе излязла малко по-рано, облечена с нещо наистина хубаво. Тя се присъедини към президента в трапезарията тъкмо навреме за кафето и поничките. Не можеше да се отрече, че е привлекателна. Особено тази сутрин. „Може би — помисли си таен агент Д’Агустино — става за компания.“ Тя и президентът със сигурност бяха най-отпочиналите хора в целия самолет. Недоносчетата от пресата — тайните агенти имаха вродено презрение към журналистите — цяла нощ се бяха въртели из седалките си. Сега бяха подпухнали въпреки вирнатите си носове. Най-много работа от всички обаче бе свършила служителката, подготвяща президентските речи. Без дори да мигне или да направи почивка за кафе, тя най-после свърши и предаде речта на Арни ван Дам само двадесет минути преди кацането. Фаулър я прочете по време на закуска и остана възхитен.