— Съвместно дежурство — промърмори на себе си Росели. Последните усилия на Конгреса да реформира армията — нещо, което той не можеше да направи дори и със себе си — се заключаваха в това, че старшите офицери, стремящи се към адмиралски чин (та кой не се стремеше?), трябваше да прекарат известно време с висши офицери от другите родове войски. Росели така и не разбра как кисненето с някакъв артилерист можеше да го направи по-добър подводничар. Но явно никой не си задаваше подобни въпроси. Просто се приемаше като цитат от Евангелието, че съвместното дежурство на офицери от различни родове войски е добро за нещо. И така най-опитните и умни единици се откъсваха от специалността им и се хвърляха в материя, за която не знаеха почти нищо. Не че някога щяха да разберат новата си работа. Просто щяха да научат достатъчно, за да бъдат опасни, и да изостанат в основната си специалност. Долу-горе това бе същността на новата армейска реформа, провеждана от Конгреса.
— Кафе, капитане? — попита един армейски ефрейтор.
— По-добре го направи без кофеин — отвърна Росели. „Ако настроението ми продължи да се влошава, сигурно ще започна да бия.“
Сегашната служба увеличаваше перспективите пред кариерата. Росели знаеше това, както съзнаваше, че и той има вина да бъде в това положение. През цялата си служба Росели бе обръщал основно внимание на подводниците и почти никакво на кариерата си. Вече бе ходил в щабквартирата на флотското разузнаване в Сютланд, Мериленд, близо до военновъздушната база „Андрюс“. Поне се бяха погрижили да го настанят добре. Имаше апартамент във военновъздушната база „Болинг“, а оттам пътят до Пентагона представляваше просто прехвърляне от магистрала 295 на 395. Тя го отвеждаше до запазеното му място в паркинга на Пентагона — още едно от предимствата на кариерата, за което се водеха кървави битки.
Някога службата тук бе сравнително интересна. Росели си спомни за инцидента с корейския „Боинг 747“, свален от руснаците, както и за други случаи. Особено вълнуващо ще да е било по време на иракската криза, когато всички, успели да се доберат до директния номер за свръзка с НВКЦ, са задавали въпроса „какво става?“ и са чували в слушалката мълчанието на дежурния офицер. Но сега?
Сега, докато Росели гледаше телевизора на бюрото си, президентът обезвреждаше най-голямата дипломатическа бомба. Скоро работата на Росели щеше да се състои в приемане на съобщения за морски аварии, самолетни катастрофи и инциденти с някой заспал войник, прегазен от танк. Разбира се, това бяха сериозни неща, но не изискваха голям професионализъм. И сега какво? Бумащината бе съвършена. Джим Росели бе привикнал да се справя с купищата документи във флота. Освен това имаше чудесен екип от помощници. Останалата част от деня щеше да прекара в седене и чакане. Росели обаче обичаше да действа, а не да чака. От друга страна пък, кой искаше да се случи някакво нещастие, за да има работа?
— Очертава се спокоен ден — обади се помощникът на Росели, подполковник Ричард Барнс, военен пилот на F-15.
— Май че си прав, Роки.
„Не съм и очаквал друго!“ Росели погледна часовника си. До края на двадесетчасовата смяна оставаха още пет часа.
— По дяволите, светът става доста спокойно място за живеене.
— Нали?!
Барнс се обърна към екрана. „Е, аз свалих своите два МиГ-а над Персийския залив. Поне не беше пълна загуба на време.“
Росели стана и реши да се поразходи. Дежурните офицери си помислиха, че се кани да инспектира работата им, за да е сигурен, че вършат нещо. Един от цивилните демонстративно продължи да решава кръстословицата от „Поуст“. В момента имаше обедна почивка, която предпочиташе да прекарва тук, а не в празните кафенета. Тук поне можеше да гледа телевизия. Росели се насочи към стаята с „горещата линия“ и най-после имаше късмет да види нещо по-различно. Звънчето, което обявяваше получаването на съобщение, издрънча. Всъщност съобщението звучеше доста безсмислено, но машината за разшифроване бързо го промени в текст на руски, който един лейтенант от морската пехота преведе: