— Иля Селвински — каза лейтенантът.
— Какво?
— Иля Селвински, руски поет. През Втората световна война е написал някои доста добри стихотворения. Това го знам. Казва се „Страх“. Много е хубаво — усмихна се младият офицер. — Моят колега отсреща е доста начетен. И така… СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО Е ОЩЕ ПО-ХУБАВА, АЛЕКСЕЙ — написа лейтенантът. — ИЗЧАКАЙ ОТГОВОРА.
— Какво ще му изпратиш? — попита Росели.
— Днес… може би Емили Дикинсън. Тя е доста мрачна. Винаги говори за смърт и неща от този сорт. Не, по-добре да изпратя Едгар Алън По. Там много го харесват. Ъмм, кое да бъде…
Лейтенантът отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно томче.
— Не се ли подготвяш предварително? — попита Росели.
Морският пехотинец се усмихна на шефа си.
— Не, сър, не е честно. Преди го правехме, но спряхме преди две години, когато нещата се промениха. Сега всичко е игра. Той си избира стихотворение и аз трябва да му отговоря с подобен по смисъл пасаж от американски поет. Така времето минава по-бързо. Пък и двамата усъвършенстваме езика си. Превеждането на поезия е доста трудно и полезно упражнение.
Съветската страна предаваше съобщенията си на руски, а американската на английски, така че и двамата оператори трябваше да бъдат умели преводачи.
— А има ли нещо сериозно по линията?
— Лично аз, капитане, съм виждал само учебни съобщения, а когато държавният секретар ходи там, си разменяхме сведения за времето. Миналия август националният им отбор по хокей идва да играе с отбори от НХЛ и тогава си побъбрихме малко като истински запалянковци. Но обикновено се пръскаме от скука. Затова си разменяме стихотворения. Ако не бяха те, отдавна да сме се побъркали. Неприятно е, че не можем да разговаряме по телефона, но заповедите са си заповеди.
— Предполагам. Казват ли нещо за преговорите в Рим?
— Нито думичка. Не говорим за такива неща, сър.
— Разбирам.
Росели видя, че лейтенантът избира пасаж от „Анабел Ли“. Това го изненада. Роси очакваше нещо от „Гарванът“. Никога повече…
Денят на пристигането мина под знака на почивката, церемониите и тайните. Клаузите по споразумението още не бяха известни на журналистите. Те знаеха, че се е случило нещо историческо, и с всички сили се опитваха да разберат какво точно. Но без успех. Държавните глави на Израел, Саудитска Арабия, Швейцария, Съветския съюз, Съединените американски щати и техния домакин Италия се събраха около масивна маса от петнадесети век. Присъстваха още първите дипломати на страните, както и представители на Ватикана и Източната православна църква. От уважение към саудитците тостове се вдигаха само с минерална вода и портокалов сок. Това бе единственото неприятно нещо през цялата вечер. Съветският президент Андрей Илич Нармонов бе особено възторжен. Участието на страната му в споразумението бе от изключителна важност, а включването на Руската православна църква в комитета на християнската общност означаваше закрепване на политическите му позиции в Москва. Вечерята продължи три часа. След това гостите се разотидоха пред обективите на телевизионните камери от другата страна на улицата. Журналистите отново останаха поразени от приятелската атмосфера. Веселите Фаулър и Нармонов отидоха заедно до хотела на американския президент и се възползваха от втората предоставила им се възможност да обсъдят въпроси от взаимен интерес.
— Изоставате с обезвреждането на ракетите си — забеляза Фаулър, след като приключи с любезностите и подаде чаша вино на руснака, за да омекоти удара.
— Благодаря ви, господин президент. Както вече казахме на представителите ви миналата седмица, съоръженията ни за разоръжаване се оказаха неефективни. Просто не можем да унищожим проклетите ракети достатъчно бързо, пък и еколозите в парламента протестират срещу по-радикалните методи.
Фаулър се усмихна разбиращо.
— Проблемът ми е познат, господин президент.
Екологичното движение в Русия се бе надигнало миналата пролет. В парламента им бяха внесени и гласувани няколко закона, наподобяващи американските, но доста по-строги. Най-удивителното бе, че съветското правителство ги спазваше, но Фаулър не можеше да си позволи подобна забележка. Липсата на всякакви грижи за природата по време на седемдесетте години марксизъм трябваше да се поправи със строги закони в продължение на поне едно поколение.