— Сержант Де Марко.
— Името ми е Малой. Може би имам информация за убийството в „Ийст сайд“.
Той ме поведе по коридора до малък офис без прозорци. Настани се зад бюрото, кимна към стола срещу него и каза:
— Да видим.
— Преди няколко дни бях в Ню Йорк по работа и…
— Каква работа?
— Аз съм писател. Бях отседнал в „Алгонкин“ и едната вечер към мен се приближи млада жена, която се представи като Блеър. Разговорихме се. Беше на около двайсет, висока, руса, добре изглеждаща.
— Блеър първото ли, или последното й име беше?
— Първото. Не ми каза фамилията си. Поканих я на вечеря. Тя каза, че преди това трябва да види някаква приятелка. Взехме такси до един нов блок на „Първо авеню“ до пресечката с „Трийсет и осмо“. Качихме се до апартамент 33-Б. Приятелката й беше блондинка, казваше се Моника. Вътре имаше още три млади жени и четирима араби.
— Имената?
— Така и не ги научих. Останахме само няколко минути. Но когато видях статията в днешния „Таймс“, си помислих, че може да е същият апартамент, и затова дойдох тук, за да видя дали мога да бъда полезен с идентификацията.
Лицето на Де Марко беше неприятно и грозновато. Втренчи се в мен, дъвчейки клечка за зъби. Започнах да се чувствам неудобно, независимо че не виждах как би могъл да открие пробойни в разказа ми. По-голямата част беше истина, като изключим, разбира се, важния факт, че добре познавах Блеър.
— Къде живеете, мистър Малой?
— Във Вирджиния. Близо до Вашингтон.
— Имате ли някакъв документ за самоличност?
Извадих шофьорската си книжка и я плъзнах по бюрото. Той я разгледа, след което пак се обърна към мен:
— И прелетяхте тази сутрин цялото разстояние дотук, разтревожен за някакво си момиче, което сте срещнали само веднъж? Искате да идентифицирате момиче, чиято фамилия дори не знаете?
Грозноватото лице на Де Марко почервеня. Изглеждаше тъй, сякаш щеше да ме плесне с шофьорската книжка през лицето. Нима си мислеше, че съм хладнокръвен убиец, който се връща на сцената на местопрестъплението?
— Точно така.
— Какво се случи, след като излязохте от апартамента? Заведохте ли момичето на вечеря?
— Да. — Казах му къде.
— Спахте ли с тази… Блеър?
— Не, по дяволите, не спах. Вижте, искате ли да идентифицирам труповете или не?
Малките очички на Де Марко блеснаха.
— Разбира се — отвърна той и ми подаде един плик.
Докато разглеждах снимките, изпитах облекчение.
Бях си въобразил, че ще се наложи да отида до моргата, но и това, което виждах, бе достатъчно отвратително.
Разпознах младия арабин — Ахмад. Дори мъртъв, той изглеждаше изпълнен с презрение.
Разпознах и Моника. Красивите й зелени очи бяха затворени завинаги.
Но другите трима мъже и двете жени ми бяха напълно непознати.
— Това ли са всичките? — попитах.
— Малко ли ви се струват?
— Това е Моника. Другите не съм ги виждал.
Щом вече бях наясно, че Бони не е между жертвите, исках да си тръгна, но Де Марко имаше още въпроси. Разказах му подробностите, които си спомнях — че съм видял единия арабин с пистолет, че са употребявали наркотици. Когато се изморих да отговарям, сам зададох въпрос:
— Какво мислите, че е станало?
Той потръпна, сякаш му бе студено.
— Може би е грабеж. Тази Уилкокс е въртяла бизнес с проститутки и е държала в апартамента си пари и наркотици. Арабите вероятно са били тъпкани с мангизи. Някой ги обира и застрелва всички свидетели.
Поклатих глава. Не вярвах това да е обикновен грабеж, а и не мислех, че самият той вярва в подобен вариант.
Де Марко стана.
— Колко време ще останете в града, мистър Малой?
Стана ми ясно, че още не мога да си тръгна.
— До утре предполагам.
— Къде ще отседнете?
— В „Алгонкин“.
Усмивката на Де Марко беше доста гадничка.
— Е, там имате доста късмет, нали?
Трябваше да намеря Бони и да я измъкна от Ню Йорк.
Но къде беше тя? Опитах се да си спомня за някой, който да ми помогне, но единствените, за които се сетих, бяха Бъз, младежът в сградата на Моника, и Анет, съквартирантката на Бони.