Към нас се приближи жена на около шейсет.
— Дъщеря ви е истински дар за нас — сподели тя, а после се опита да разтърве две момчета.
Пени поигра с топката, после ощипа няколко нослета, поговори си с разплакано шестгодишно момиченце и се сбогува, като викна „Ще се видим утре, сладури!“. Децата ни изпратиха до колата, надявайки се на последна прегръдка.
— Идвам тук доброволно два пъти седмично — призна тя, докато се връщахме в града. — Една съученичка ме доведе за пръв път и не можах да устоя. Нали са сладки?
— Защо не си ни казала?
Пени сви рамене и запали цигара.
— Страхувах се, че ще ме посъветваш да си гледам учебниците.
— На такъв ли приличам?
— Понякога.
Въздъхнах. Може би наистина понякога се държах като идиот. Както и да е, сега обаче бях горд с нея и й го казах. Пени върши доста неща, които не понасям — като пушенето и така нататък, а понякога ми напомня и за самия мен. (Боговете ни наказват за греховете ни, като ни даряват с наши копия.) Но често ме изпълва с невероятна радост и гордост. Преди да съм ви разплакал, спирам с тази тема.
Бях у дома към три и най-сетне разказах на Линда цялата истина за Бони.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— Трябва да й помогнем.
— Знам.
— Какво ще направиш?
— Ще говоря с Хари. Все пак дъщеря му е.
— Но…
— Подробностите за настоящия й бизнес ли? Мисля да ги пропусна. Някой друг ще му ги каже.
— Сигурно доста е искала да ги огорчи.
— Е, и е разбрала как. Децата имат тази способност.
— Ами касетата? Какво ли е записано на нея?
Свих рамене.
— Код? Списък с имена? Военни планове? Нещо достатъчно важно, за да предизвика убийство.
— Трябва да приберем Пени от училището.
— Съмнявам се дали ще се съгласи. А и там вероятно е на по-сигурно място.
Очите на Линда се разшириха. Това й дойде множко, но пък аз имах информацията от тетрадката на Бони. Бях я прехвърлил по пътя за насам. Част от написаното беше шифровано, но очевидно представляваше списък на някои от клиентите й и описание на техните странни сексуални предпочитания. Може би убийците мислеха, че и касетката е у мен, и щяха да дойдат да я потърсят, а къщата ни не е най-сигурното място в Америка. Не заключваме дори външната врата.
Линда си сипа глътка бърбън, поколеба се, изпи я и се отправи към градината, за да изкопае последните останали картофи.
Известно време бях потънал в размисли, а после се обадих на Хари Прескът и му казах, че искам да поговоря с него относно Бони. Той каза да отида веднага.
Вълна от автомобили ме заля, щом доближих Вашингтон. Бях пред сградата на Сената в шест. Паркирах на забранено място с надеждата, че вечер полицаите не обикалят толкова стриктно. Хари обитаваше голям, елегантен офис в едно от крилата и бях сигурен, че при повече желание в него можеше да се играе баскетбол. Но се съмнявах, че някой го прави, особено пък потенциалният президент на Америка.
Нямах пропуск за Сената, тъй че минах по етапния ред — през голямото фоайе, където се събираха обикновените хора. После взех асансьора за към Хари. Докато влизах, се сблъсках с Орт Бътлър, неговия тъст.
Орт беше едър побелял мъж на около седемдесет, спечелил фантастични суми през войната, и оттогава постоянно се мешаше в политиката. Даваше пари и на двете партии, в резултат на което вратите на Белия дом бяха отворени за него почти по всяко време. Влиятелните му контакти му бяха позволили да отмъкне няколко важни договора за износ в Русия и през последните трийсет години отделяше на тях доста от времето си. Беше близък с три поколения съветски лидери и когато възелът се заплетеше, американските президенти го пращаха в Москва със специални мисии.
Срещнах го скоро, след като с Хари станахме съседи. Орт реши да ме покровителства, тъй като беше наясно, че съм писал запомнящи се речи за няколко сенатори. След като първият ми роман се провали и бях със сериозни финансови затруднения, той ме отведе на обяд в „Космос клъб“, побъбрихме за политика и най-накрая ми предложи да ми помогне, докато се „изправя на крака“. Реших, че иска да „купи“ някои от политическите ми връзки и любезно отказах. След този случай отношенията ни се промениха. Все още бяхме близки, но съществуваше една невидима граница, която никога не пристъпвахме. Да откажеш парите на богат човек е все едно да откажеш да спиш с красива жена — никога не ти прощава напълно.
Не че престанах да харесвам Орт. През годините той бе вършил неща, които уважавах, като например директното му обвинение към Линдън Джонсън, че е луд да подклажда война във Виетнам. Но сега не се радвах особено, че го виждам, той бе далеч по-опитен от своя зет, и щеше да ми бъде трудно да скрия част от истината, както си бях наумил.