Спрях такси и я оставих пред къщата на родителите й в Уест Сайд. Тя хлъцна и ми благодари, без да е сигурна какво точно става. Надявах се, че ще забрави случилото се и Фрезиър Халоуей. По пътя за хотела се смях истерично. Това беше една от най-великите победи на Малой, но, уви, той пак не бе спасил момичето, което му трябваше.
24.
На другата сутрин ме събуди телефонът. Чувствах се ужасно. Сграбчих слушалката с надеждата, че е Пени, но вместо това чух мек женски глас, който съобщи, че мистър Драпър искал да ме види. Окей, аз също исках да го видя. Исках да разбера защо ми каза, че онази вечер Бони се е обадила от „Таймс скуеър“, след като по думите на Елтън — тя е звъннала от „Вилидж“. Ако не можеше да ми го обясни, смятах да отида при Хари и да проверя дали неговият „консултант по сигурността“ не играе някакви игрички.
— Можете ли да дойдете веднага? — настоя тя. — Спешно е. Той е в стая 723 в хотел „Блантън“, на 41-а улица.
— Тръгвам — обещах й аз.
Облякох се набързо — никакво бръснене, никаква вратовръзка — и вече си пробивах път сред тълпата на „Таймс скуеър“, когато се запитах откъде всъщност Драпър и секретарката му бяха разбрали телефонния ми номер. Но може би, след като дадох телефона на Елтън, той го бе казал на Линда, а тя — на Драпър или на Хари.
„Блантън“ се оказа мръсна дупка, в която никой здравомислещ не би прекарал повече от час. Секретарката бе настояла, че е спешно, и вероятно това бе единствената причина Драпър да се напъха в подобен вертеп.
Но не беше ли това и място, което Бони би избрала за скривалище?
Прекосих фоайето, като не обърнах внимание на зомбито зад рецепцията. Жена с яркочервена блуза влезе в асансьора преди мен и натисна бутона за моя етаж. Когато се обърна, видях, че е на около четиридесет. Вероятно беше проститутка, но повече приличаше на ходещ скелет с изрусена коса. Отпуснатата кожа на лицето й бе покрита с евтин грим, очите й бяха големи, а уханието, което се носеше от тялото й, можеше да ме убие. Вратата се затвори и аз натиснах бутона за шестия етаж. Нямах намерение нито да слизам на един и същи етаж с нея, нито да я гледам, нито да поемам уханията й повече от необходимото.
В коридора на шестия етаж се втренчих глупаво в стената срещу мен, покрита със сюрреалистични тапети на цветя. Бях гроги. През последните дни преживях доста, а не бях компенсирал изразходваната енергия със здрав сън или храна.
Изкачих стълбите до седмия етаж и внимателно отворих вратата. Нямах намерение да се изправям лице в лице с блондинката и нейния мъртвешки дизайн. Видях я как се отдалечи по коридора, почука на една врата, после на друга, докато най-сетне някой се съжали и я прие. Повече нямаше нужда да гадая за същността на професията й.
Стоях неподвижно, вперил поглед през пролуката право към вратата на стая 723.
Може би трябваше да прекося коридора, да почукам и да обявя: „Драпър, тук съм“.
Но не го направих.
Защо? Не знам. Подозрения? Шесто чувство? Щастлив късмет? Нека просто кажем, че всичко в този бедняшки Хотел на разбитите сърца ме стряскаше — от онзи Уилям Бъроуз зад рецепцията до скелета в асансьора. Следователно хич не бързах за срещата си. Затова и останах на наблюдателния си пост още пет минути, докато дръжката на 723 не започна леко да се върти.
Въртеше се много, много бавно, вратата се открехна още по-бавно и най-сетне в процепа блесна едно око. Сякаш някой си беше помислил, че жената в червеното всъщност съм аз, и се чудеше къде ли по дяволите съм отишъл.
Не ми беше трудно да разбера, че лицето зад вратата не принадлежеше на Лий Драпър, защото беше черно.
Притворих вратата към стълбите и се опитах да съсредоточа мислите си. Най-добре беше да се спусна по стълбите, но не вярвах на краката си. Тогава чух сирените.
Лицето от 723 също ги чу и след миг вече тичаше надолу по стълбите. Премина покрай мен, сякаш въобще не съществувах. Поех по коридора. Стрелката над вратата на асансьора показваше, че той се движи надолу, затова бързо се шмугнах в 723.
Лий Драпър беше проснат на леглото, а скъпата му синя риза бе подгизнала от кръв. Докоснах го, за да се уверя, че е мъртъв, и внезапно съзрях малкия револвер, подаващ се изпод тялото му. Изглеждаше ми познат и аз го взех, за да разбера, че наистина ми бе дяволски познат. За последен път го бях виждал под дюшека си.
Изтичах до прозореца и видях полицейската кола на улицата. От коридора се чуваше асансьорът, стържещ и скърцащ като средновековен инквизиторски уред. Пуснах оръжието в джоба си и побягнах. Тъкмо бях стигнал стълбите, когато зад гърба ми с трясък се отвориха вратите на асансьора. През процепа видях как призрачният портиер показваше на двама юнаци с униформи къде точно е 723.