Втурнах се надолу по стълбите, прескачайки всякакви боклуци, опитвах се да подредя мислите си. Да мина ли през фоайето, или през пожарния изход? Да задържа пистолета или да го изхвърля? Нямаше време за логика, затова заложих на старата си приятелка — дързостта. С револвер в джоба — моето оръжие, оръжието, което бе убило Лий Драпър — прекосих пустото фоайе, минах покрай спрялата полицейска кола и се насочих към благословената анонимност на „Таймс скуеър“.
Спрях в „Нейтънс“, звъннах в хотела (никакво съобщение от Пени) и погълнах порция чили с бира. Съсредоточих се (нямате представа какво може да направи евентуалното обвинение в убийство с мислите на човек) и реших, че: (1) някой беше открил къде съм отседнал, (2) беше откраднал револвера ми, (3) беше го използвал, за да убие Драпър, и (4) опитваше се да ми го натресе.
Ако бях влязъл в 723, щях да получа удар по главата и да остана там в безсъзнание до момента, в който ченгетата щяха да ме открият с оръжие в ръка и труп до себе си.
Чудех се кой е написал сценария, а после се запитах и нещо по-интересно. Не беше ли по-лесно просто да ме убият? Защо трябваше да разширяват мизансцена? Приличаше на побоя, който изядох в онова такси. Някой искаше да ме изплаши, но нямаше сърце да ме убие.
И тактиката бе успешна — бях изплашен до смърт.
Преди да изляза от „Нейтънс“, скришом прегледах револвера. Когато тръгвах от къщи, бях заредил шест патрона. Разбира се, един липсваше — този, който бе убил Драпър. Натиках оръжието под колана си. Повече никакво криене под дюшека. Синчето на мисис Малой щеше да ходи из града въоръжено.
Орт Бътлър държеше офис в сградата на „Пан-Ам“. Звъннах и го заварих там.
— Грейди, къде си? С Хари те търсихме навсякъде.
— Не съм далеч.
— Тогава ела тук веднага — нареди Орт.
— Окей — съгласих се аз. — Идвам.
Красива чернокожа секретарка ме въведе в офиса на седемнадесетия етаж, там ме очакваха Орт и Хари. Костюмът на Орт беше решен в морскосиньо, а Хари бе в сиво райе. Изглеждаха такива, каквито всъщност си бяха — двама от мъжете, които управляваха Америка и протягаха ръце към останалата част на света.
Орт се втурна и ме хвана за ръката.
— Мили боже, какво се е случило с теб, човече? — попита той и ме заведе до едно кресло.
Предполагам, че не бях кой знае каква картинка — небръснат, объркан, дъхащ на чили и бира.
— Лий Драпър е мъртъв — казах аз. — Някой го е убил и се опита да го стовари на мен.
— От полицията току-що ни съобщиха за смъртта му — каза Орт. — Аз, разбира се, съм най-разтревожен.
— Кой го е направил? — попита Хари и се приближи до мен, гледаше ме със свирепост, която никога не бях виждал в погледа му.
— Не знам — отвърнах аз. — Една жена се обади — предполагам неговата секретарка — и каза, че искал да се срещнем в един евтин хотел. Той наистина бе там, но мъртъв. Едвам се измъкнах преди ченгетата. Беше постановка.
Не им казах за чернокожия. Инстинктът ми подсказваше да не се разкривам докрай.
— Какво стана с пистолета? — попита Хари.
— Хвърлих го. — Бях толкова доволен от ловката си лъжа, че пренебрегнах очевидния въпрос: какво точно знаеше Хари за пистолета?
— Лий нямаше секретарка — каза Орт. — Това е опит да бъдеш дискредитиран. За щастие не е успял. Сигурен ли си, че никой не те видя?
Свих рамене. Онзи на рецепцията ме беше видял. Блондинката също. Но какво ли щяха да си спомнят?
— Кому е било нужно да убие Драпър? — попитах аз.
— Лий имаше врагове — мрачно отбеляза Хари. — Беше забъркан в доста истории.
Доста истории наистина. Сетих се за Аманда — дали пък връзката им (ако имаше такава) не беше причината за неочакваната му смърт? Не се забърквай с момичето на шерифа, казваше една стара тексаска шега, но Драпър вероятно никога не я бе чувал.
— Бони се е обаждала на Пени вечерта, преди дъщеря ми да тръгне за насам — казах аз. — Драпър ми спомена, че е проследил обаждането до телефонен автомат на „Таймс скуеър“. Аз обаче имам информация — от много сериозен източник — че обаждането е било направено от „Вилидж“.
— Къде във „Вилидж“? — попита Орт.
— Не знам — признах аз.
Помислих си, че е странно да не ме притиснат за източника ми. Не бяха от хората, които обичат загадките. Сетне внезапно се замислих за „Вилидж“, започвайки да си спомням това, което бях забравил. Това, което Бони бе казала преди седмица, когато говорихме в „Орсо“, проблесна в подсъзнанието ми, подобно на детски спомен. Сякаш мозъкът ми беше компютър с преплетени връзки — доста полезен за един писател, но абсолютно неподходящ за детектив.