Жената запищя и едва сега той забеляза, че има кученце на каишка, което лаеше и се опитваше да ухапе Исмаил. Нямаше съмнение, че либиецът ще я убие, но какво щеше да му помогне това? Ако имаше още патрони в автомата, можеше да стреля още сега и да надупчи гърдите на Рап. Ако застреляше жената, той също щеше да умре, а както бе доказал много гръмогласно през последната половин минута, нямаше никакво желание за това. Единственото му спасение беше да убие преследвача си. Жената му служеше като щит. Стигаше само да се завърти и да стреля. Рап спря на пет метра от него и реши, че след като Исмаил не се цели в гърдите му, значи блъфира.
В крайна сметка кученцето наклони везните в полза на Рап. Исмаил хитро се опита да увеличи разстоянието, като отстъпи назад. Това, което не знаеше, защото не си беше дал труда да погледне надолу, беше, че в яростта си кученцето бе направило две обиколки около краката му и верижката бе омотала глезените му. Той се препъна и се залюля наляво, за да запази равновесие. За миг част от главата му се показа зад жената. Мич беше само на пет метра от него. Дръпна спусъка само веднъж и това беше достатъчно.
46.
Хърли се качи на покрива с бутилка „Джак Даниелс“ в ръка, но мислено се намираше другаде. Хотелът бе в квартала „Бурж Хамуд“. Тази част на Бейрут не се контролираше от арменците, затова го беше избрал. Арменците бяха една от малкото общности, съумели да запазят неутралитет през гражданската война. От време на време бяха влизали в кратки престрелки със съседите си маронити, но не бяха водили истински битки.
Странен ден беше днес — срещата с Кенеди, инструктажът на Рап, преди да го изпрати, и анализът на транскриптите от подслушаните разговори. Нищо не можеше да вбеси един човек толкова, колкото ако му отнемеш богатството. Гласове, които не бяха засичани от години, отново се обаждаха. В Бейрут ги чакаха много мишени. Преди да тръгнат обаче, трябваше да се приведат в подходящ външен вид. Хърли завлече Ричардс в един магазин за употребявани дрехи в Цюрих и там си купиха няколко зле скроени костюма, ризи, износени обувки и изтъркани куфари. Хърли допълнително изсветли косата си и двамата престанаха да се бръснат. Отидоха до Париж, откъдето взеха самолет за Бейрут — двама мъже в морето от пътници.
Пристигнаха, когато слънцето залязваше зад хоризонта на Средиземно море, обхванати от очакване, гняв и безпокойство. Бейрут винаги се отразяваше така на Хърли. Бе живял дълги години в града преди войната, когато християни и мюсюлмани заедно благоденстваха, живееха врата до врата, ходеха си на гости, отглеждаха заедно децата си, радваха се на живота и през повечето време се разбираха добре. В един момент ООП започна да насъсква мюсюлманите и да се опитва да командва. Маронитите нямаха намерение да делят управлението с рязаните и така бяха очертани фронтовите линии. Никой, дори Хърли, не беше очаквал един толкова дребен спор да тласне града към петнайсетгодишна гражданска война, но точно така стана. Над един милион избягаха, 250 000 бяха убити, стотици хиляди — ранени и осакатени, а икономиката и голяма част от центъра на Бейрут бяха в руини. Фактът, че е възможно такъв проспериращ град да бъде сринат до основи, можеше да разклати вярата и на най-големия оптимист.
На летището имаше някои признаци, показващи, че нещата вървят в правилната посока. Онази част от терминала, която бе пострадала тежко при израелската бомбардировка през 1982 година, сега беше съборена и течаха възстановителни работи. Хърли и Ричардс слязоха по металната стълба заедно с останалите пътници от самолета. Уморени и скучаещи въоръжени ливанци ги ескортираха до гишетата за паспортен и митнически контрол. При последното идване на Хърли пътниците се проверяваха от един-единствен дебел служител, седнал на метално бюро на самата писта. Повече го интересуваше не сигурността на границите, а възможността да събере повече рушвети от желаещите да посетят страната. Сега в сградата на терминала ги посрещнаха големи постери, обявяващи амбициозни планове за реконструкция.