Наредиха се на опашката пред митницата, като се стараеха да изглеждат уморени и отегчени. Ричард мина безпроблемно. Подаде парите, които тук наричаха такса, но си бяха чист подкуп, защото така и не стигаха до държавната хазна, за която бяха предназначени. На Хърли му се наложи да отговори на няколко въпроса на митничаря, но нямаше нищо обезпокоително. Стори му се, че един от началниците, застанали зад тримата служители, го загледа с повече внимание от обичайното, но в крайна сметка нали това му беше работата. Накрая и той мина. Началникът не се намеси и не поиска да види багажа му.
Взеха куфарите си и отново се наредиха на опашка. Този път претърсиха и двамата. След това на стоянката на такситата Хърли пъхна двайсет долара на отговорника и му каза на арабски, че иска сам да си избере кола. Качи се на четвъртото такси по единствената причина, че го избра случайно. Влязоха в ремонтиращия се хотел „Интерконтинентал“, отидоха в бара и си взеха нещо за пиене. Хърли убеди бармана да му продаде цяла бутилка „Джак Даниелс“. После взеха друго такси, заобиколиха деловия район и слязоха на три пресечки от хотел „Мар Юсиф“.
Хърли би предпочел тайната квартира вече да е готова, но нямаше как. Искаше да използва човек, на когото има абсолютно доверие. Освен това почти нищо не зависеше от него. Не беше лесно да подготвиш нещата на ново място, още по-малко в град като този, където фронтовите линии постоянно се променяха.
Той погледна над града. Не беше сто процента сигурен, но му се стори, че вижда повече светлини, отколкото при последното си идване. Може би имаше някакъв напредък. Чу гласове и надникна зад бетонната надстройка над стълбището. Имаше маса, около която на пластмасови столове седяха няколко служители на хотела. Те му помахаха. Хърли се усмихна и се отдалечи в другия край на покрива. Както в повечето гъсто населени градове, в Бейрут хората се качваха на покривите, за да се отърсят от клаустрофобията на затворените помещения. В ъгъла имаше още един пластмасов стол, но не му се сядаше на него. Хърли се загледа над покривите към морето. На северозапад над хоризонта проблясваха светлините на Кипър. На юг ярко осветеното летище приемаше последните полети за деня.
Връхлетяха го лоши спомени. Той стисна силно бутилката, вдигна я към устните си и отпи голяма глътка, като се надяваше да удави мрачните мисли в уискито. След минута му стана топло и се опита да си спомни последния път, когато беше идвал. Не броеше посещението отпреди две години, защото тогава мина само за един ден. Нямаше време да се види със старите си познати. Градът му навяваше толкова много спомени. Някои добри, повечето лоши.
Отпи още една глътка, но този път не му помогна. Очите му като че ли сами търсеха на запад мястото на бившето посолство. През онзи ден бе дошъл тук — в „Бурж Хамуд“. Сутринта се срещна на кафе с един от информаторите си, Левон Петросян — арменски мафиот, чийто бизнес процъфтяваше през войната. Освен че се грижеше в квартала му да има ток, вода и храна, Петросян владееше хазарта и проституцията, а също изкарваше доста пари от рекет. След срещата Хърли реши да пробва част от услугите на лудия арменец. Както се забавляваше с две арменки от Източна Турция, стаята изведнъж се разтресе от експлозия.
Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато изтича на покрива, все още обувайки панталоните си. През 1983-та бомбените атентати все повече зачестяваха, но това звучеше много по-силно от обикновена мина или снаряд от РПГ. Мястото, от което излизаше димът, не оставяше съмнение, че мишена е била посолството. Единственият въпрос беше колко сериозни са пораженията. Хърли изтича обратно в стаята, за да си прибере нещата, и хукна на улицата, където шофьорът му дремеше зад кормилото на служебния джип. Хърли го изблъска от седалката, запали и даде газ по улицата.
Когато стигна до седеметажната сграда, сърцето му се сви. Главният вход го нямаше и по средата на цялата постройка, от първия до седмия етаж, зееше огромна дупка. Основната част от посолството като че ли се беше отцепила от едното странично крило. Странно, но покривът изглеждаше почти незасегнат. Хърли си спомни, че е бил укрепван допълнително, за да издържи тежестта на цялата комуникационна техника. Когато прахта се послегна, първите оцелели започнаха да се измъкват от руините. На този етап Хърли все още имаше надежда.
Два дни трябваше да минат, докато осъзнаят мащаба на трагедията. Дотогава надеждата, която Хърли още таеше, докато гледаше как първите оцелели се измъкват навън, съвсем си беше отишла — заедно с един от най-добрите му приятели, бащата на Айрини Кенеди, и още шейсет и двама души. Както беше нормално за ливанската гражданска война, повечето загинали бяха от местните, но в качествено отношение ЦРУ претърпя много по-тежки поражения. Осем служители на Управлението загубиха живота си, а отделът за Близкия изток бе обезкървен.