— Не предизвиквайте боговете.
Изля още уиски в гърлото си и се усмихна. Ако това беше неговият час, той бе готов да го посрещне.
47.
Слънцето залязваше малко след пет вечерта и изгряваше малко след шест сутринта. При този слаб ток и без пердета на прозорците след залез в сградата нямаше какво да се прави и Саяд си беше легнал рано. Преданият Самир бе довлякъл дюшек и газов фенер и му беше подготвил стая на петия етаж, далеч от бойците и шума. Саяд бе минал да провери двамата затворници, за да се увери, че всичките му заповеди се изпълняват. Бизнесменът изглеждаше доста по-добре от шпионина. Саяд беше довел лекар да се погрижи за Къминс, но прогнозата не беше добра. Имаше опасения, че побоите, гладуването и нехигиеничните условия са причинили чернодробна недостатъчност.
Тази новина разтревожи Саяд. От няколко седмици предупреждаваше пазачите да стоят далеч от пленниците. Те обаче не можеха да проумеят, че двамата американци няма да им донесат никаква полза, ако са мъртви. В комбинация със стреса от изчезналите пари и идването на Иванов, това бе достатъчно, за да разгневи Саяд. Той събра хората в мазето и заплаши, че ще разстреля първия, който дръзне да посегне на пленниците. Забеляза, че единият завъртя очи, когато чу заповедта, и докато нещастникът се усети, дулото на Саядовия „Макаров“ сочеше челото му. Другите най-после си взеха бележка.
Когато си лягаше, Саяд се запита дали негодниците ще спазят заповедта му, или ще вдигнат бунт. Само това му липсваше сега. Не успя да се наспи. Измъчваха го кошмари, реалистични и странни. Той бягаше. Сигурно се намираше на някакъв плаж, защото колкото и усилия да полагаше, краката му едва се движеха, сякаш затъваха в дълбок пясък. Имаше гъста мъгла, толкова гъста, че не можеше да види по-далеч от протегнатата си ръка. Отгоре летяха самолети, бръмчаха и пускаха оглушителни бомби в далечината. В мъглата блясваха ярки искри, влагата във въздуха заглушаваше тътена. Защо тичаше към бомбите? От какво бягаше? Събуди се внезапно, облян в пот и с разтуптяно сърце.
Огледа помещението, в което бе решил да прекара нощта. През дупката на мястото на прозореца проникваше мека лунна светлина. Самир беше натрупал стъклата и парчетата мазилка в един ъгъл. Всичко друго, което е било вътре, бе отмъкнато от мародери. Нямаше мебели, подът беше гол, с остатъци от лепило от мокета. Обстановката бе потискаща. Онези гении от Дамаск трябваше да бъдат принудени да прекарат поне една нощ на такова място.
Саяд реши да глътне малко свеж въздух. Облече ризата си, но без да я закопчава. Изкачи двата етажа до покрива и тихо поздрави двамата часови. От другата страна на площада беше тихо. Той запали цигара и се почуди какво е замислил Иванов. Руснакът винаги кроеше някакви планове. Ако трябваше да избира между това, честно да спечели пари или да открадне от някого, Саяд бе сигурен, че ще предпочете да открадне. Иванов беше крадец по душа. Изобщо не беше изключено да е убил Шариф, а после, след като е отстранил турчина от пътя си, да е ликвидирал и Дорфман и да е прибрал всичко за себе си.
Саяд въздъхна. Искаше му се да може да прескочи един-два дни напред. Да приключи с тази бъркотия и да се върне в Дамаск за няколко седмици. Двете му дъщери вече бяха големи, задомени и не се интересуваха много от него, но това не го тревожеше. Не гореше от желание да се вижда със съпрузите им. Освен това така или иначе не им беше обръщал много внимание, докато растяха, затова не изпитваха особено топли чувства един към друг. Жена му… с нея почти не си говореха. Не жените го теглеха към дома. Привличаше го цивилизацията. Течаща вода, работеща тоалетна и спането в чисто легло без страх, че един тон стомана и експлозив могат да ти се стоварят на главата. Ето от това се нуждаеше. От видео, купчина видеокасети и малко здрав сън. Имаше нужда да се зареди с енергия.
Ако можеше да избяга, щеше да го направи. Да се махне от този ад и да остави всичко зад гърба си. Беше мислил за това много пъти, докато банковата му сметка растеше под грижите на хер Дорфман. Още година-две и щеше да го направи. Можеше да се върне в Дамаск, да се пенсионира и да използва парите, натрупани в Швейцария, за да инвестира във възстановяващия се Бейрут. Можеше да живее като богат шейх. Всички тези години на усилен труд бяха пропаднали. Невъзможно бе да го понесе.
Изпуши цигарата и погледна звездите. Не обичаше да се застоява така на едно място, особено на такива мизерни места. Храната беше ужасна и недостатъчно, хигиената — под всякаква критика, не можеше да спи, а когато не си доспиваше, започваше да допуска грешки. Това не можеше да си позволи. Не искаше да се върне в потискащата стаичка при мръсния дюшек, но трябваше да затвори очи поне за малко и да си почине.