— Кой?
— „Мар Юсиф“.
— Там ли е сега?
— Да. Взели са две стаи за една нощ. Току-що говорих с управителя. Още са там.
— Сигурен ли си? — скептично попита Саяд. — Онзи Бил Шърман, когото познавам, никога не би позволил да го проследят.
— Хората ми са добри. Обучил съм ги да работят с радиостанция. Имат изградена система на летището. Когато видят някого, от когото можем да изкараме пари, го проследяват и ми докладват. После го отвличаме. Вече изпратих хора натам. Има само един проблем.
— Какъв?
— Хотелът е в „Бурж Хамуд“.
Саяд тръсна глава, за да се разсъни. При нормални обстоятелства не би задал такъв глупав въпрос. Много добре си спомняше, че Шърман има тесни връзки с арменците. Ситуацията беше деликатна.
— Ако се замесим в престрелка в „Бурж Хамуд“, няма да излезем живи оттам.
Радих не се опита да му противоречи.
— Ще чакаме и ще го следим. Ако излезе от „Бурж“, ще го хванем.
Самият факт, че го бяха забелязали, беше голям шанс. С човек като Шърман късметът нямаше да е дълго на тяхна страна. Рано или късно щеше да забележи, че го следят. Тогава щеше да убие всеки, който го наблюдава, и да изчезне вдън земя.
— Кажи на хората си да стоят настрана.
— И после какво?
— Комисарят на полицията ми дължи услуга. Те могат да влизат в „Бурж Хамуд“ без проблеми.
Този път Радих поклати глава:
— Не съм сигурен.
— По принцип си прав, но има някои неща, които не знаеш. Няколко влиятелни арменци дължат услуги на комисаря. Ако полицията не създава проблеми на техните хора, всичко ще мине гладко.
— Ако се изстреля дори само един куршум… — измърмори Радих и присви очи.
Саяд завърши изречението му:
— Целият квартал ще пламне.
Такава беше бейрутската действителност. Един изстрел стигаше, за да тласне целия град обратно към хаоса и гражданската война.
48.
Когато стигна до последната площадка на стълбите, водещи към малкото фоайе, Хърли забеляза някакъв тип, седнал на едно кресло с гръб към вратата. Можеше да не е нищо, но шпионинът беше оцелял толкова години именно благодарение на това, че забелязваше дребните неща. Ако се натрупаха прекалено много от тях, обикновено идваха неприятности. Имаше канапе и три кресла. Подозрителният тип седеше на най-крайното вляво — същото, на което Хърли би седнал, за да наблюдава кой слиза по стълбите. Американецът мина през фоайето, като внимателно наблюдаваше другия човек. Непознатият бавно затвори очи и продължи дрямката си. Вместо да излезе, Хърли спря пред рецепцията. Там нямаше никого. Той погледна през отворената врата в стаичката отзад. Не видя никого, но отвътре се чуваше телевизор. Хърли погледна крадешком назад, за да се увери, че дебелакът е още на креслото. Онзи седеше със затворени очи, сякаш спеше. Хърли се успокои.
Телефонът се намираше зад дебелака, в старомодна, тясна кабинка. Хърли реши да не се обажда, а да излезе и да разучи околността. На входната врата спря и се огледа за подозрителни субекти. Ако забележеше нещо, веднага щеше да се върне вътре, да вземе Ричардс и да се качат на покрива. Можеха да се прехвърлят по покривите през две сгради във всяка посока и да се измъкнат оттам. Тротоарът пред хотела беше пуст, затова излезе, извади една цигара „Кемъл“ и я запали. Огледа се небрежно. Преброи осем коли, които стояха там от миналата вечер. Имаше само една нова — малка, с две врати. Нищо обезпокоително.
Надясно или наляво? Странно колко често нещата опираха до това — ези или тура. Избра наляво. В тази посока улицата се изкачваше с лек наклон, не че имаше значение, но миналата вечер беше видял натам някакво магазинче с уличен телефон отпред. Хвърли фаса си на улицата, за да допълва асортимента остатъци от всякакви марки цигари, и тръгна. Още нямаше осем и по улицата не се виждаха много хора. Всъщност бе почти пуста. През близкото кръстовище в посока отдясно наляво минаха две коли; някакъв човек тътреше куфар по тротоара. Хърли не си спомняше дали за град като Бейрут е нормално да е толкова пусто в този час. Всеки град имаше различен пулс. В някои блъсканицата започваше още в седем, но повечето средиземноморски градове живееха на доста бавни обороти. Особено ако са преживели такава травма като този.
Пред магазинчето седеше някакво хлапе. Изглеждаше на около осем. Когато американецът го доближи, то размаха някакъв вестник и започна да цитира основните новини. Хърли се усмихна. Независимо къде се намираше, нямаше как да не се възхити на дете, което е станало толкова рано, за да продава нещо. Бръкна в джоба си и тъкмо напипа портфейла, когато вътрешната му аларма се включи. Мярна някакво движение отляво, от магазинчето, две или три коли запалиха едновременно, чуха се стъпки. Огледа се в двете посока и забеляза, че симпатичното хлапе бърза да се махне от улицата.