Не зави на първата пресечка, защото не искаше да се връща на улицата, където Исмаил бе стрелял с узито. Сигурно половината квартал надничаше през прозорците и мнозина се бяха обадили в полицията. Затова продължи направо с притиснат отстрани на тялото пистолет. След малко свърна рязко надясно и спря. Задъхваше се, но все още контролираше дишането си. Прибра пистолета в кобура и потърси място, където да обърне якето си. На няколко метра напред имаше навес, предоставящ някакво укритие. Рап се скри в тъмното, съблече якето и го обърна от другата страна, от която беше жълтеникавокафяво на цвят. Хвърли очилата с черни рамки, които носеше, и приглади косата си с гел, преди отново да излезе на открито. Върна се на ъгъла, от който току-що бе дошъл. В далечината вече се чуваха полицейски сирени.
Спокойно пресече улицата, като се огледа наляво. От това разстояние още можеше да различи жената, вече заобиколена от трима-четирима души. Престори се, че не ги е видял. След като се увери, че улицата е пуста, ускори крачка, но не толкова, че да събуди подозрения. Приличаше на човек, излязъл да се разходи. Реката беше на около една пресечка. Шумът от сирените се усилваше, но това не го притесняваше. Първо щяха да огледат тялото и щетите, причинени от автомата на либиеца, и едва след това да търсят заподозрени.
Рап стигна до реката, която на това място бе доста широка. Свърна надясно и след като се огледа, за да се увери, че никой не го гледа, небрежно пъхна ръка под якето си и взе беретата, с която беше убил Исмаил. Когато навлезе в тъмното пространство между две улични лампи, извади пистолета и с бързо движение го хвърли в леденостудената вода. След още една пресечка се отърва и от второто си оръжие. Тогава дойде моментът да вземе едно важно решение. На другия бряг на реката, само на около километър, се намираше женевското летище. Ако побързаше, можеше да хване последния полет за Париж.
Летищата обаче винаги го изнервяха. Навсякъде имаше камери, полицаи и ако искаше да си купи билет, човек трябваше да покаже паспорт, а това оставяше следа. Фалшивите му самоличности бяха за краен случай, не за удобство. Затова Рап се върна при взетата под наем кола и си преговори лъжите, които щеше да каже на полицията, ако го спрат. За щастие не се наложи. В района гъмжеше от полицейски коли, но всички отиваха към местопрестъплението. По пътя не видя нито една, която да обикаля в търсене на подозрителни лица. Когато се качи в колата, погледна часовника си. От престрелката около пощенската кутия досега бяха изминали четири минути и трийсет и седем секунди. Никак не беше зле.
След като седна зад волана, имаше много възможности за действие. Според първоначалния план трябваше да влезе във Франция и да отиде до Лион, но беше твърде афектиран и понеже граничният пункт бе съвсем наблизо, властите може би вече търсеха човек с неговия външен вид. Наистина, нямаше никакви улики, които да го свържат с убийството на Исмаил, но защо да рискува?
Рап не беше сигурен, че ще успее да се успокои достатъчно, докато стигне границата. Истината бе, че преживяното започваше да му се отразява. Не изпитваше безпокойство и не му се гадеше, просто адреналинът му се беше покачил, както след вкарването на решителен гол. Пусна радиото и потегли обратно към Цюрих. Мислеше си за Грета, но нямаше да има време да се срещнат. Трябваше да хване първия полет за Париж или Истанбул, а после — към Дамаск.
Стигна в Цюрих малко преди четири, спря в паркинга на фирмата за коли под наем и се опита да поспи до началото на работното време в шест. Не успя да заспи и просто поседя на наклонената назад седалка, анализирайки всяка секунда от случилото се с Исмаил. Търсеше грешките си и разсъждаваше как би могъл да ги избегне, но както обичаше да казва треньорът му в гимназията: „Победата си е победа. Няма значение по какъв начин си я взел.“
В крайна сметка това беше най-важното. Рап беше победил, Исмаил бе загубил. Когато слънцето започна да се показва, той огледа бетонния паркинг и се замисли, че един ден може да е на мястото на либиеца. През следващите няколко часа размишлява как би могъл да избегне тази съдба. От Цюрих до Истанбул, после през Дамаск и по целия прашен път насам, проиграва в главата си различни сценарии. Какво би могъл да направи Исмаил и как би могъл да реагира той, ако либиецът беше постъпил по различен начин?
Изтощението започваше да го надвива. Рап се прозина широко и в този момент младежът му даде знак да се приближи. Рап поздрави на френски. Момчето едва ли имаше повече от шестнайсет години. Мич се усмихна, като потупваше в такт по волана и дъвчеше дъвка.