— Цел на посещението? — попита хлапето с отегчения глас на човек, на когото се очертава цял ден да виси на слънце, да диша автомобилни газове и да повтаря безброй пъти един и същи въпрос.
— Бизнес.
— Какъв?
— Софтуер.
— Какво е това?
— Компютърни неща.
Рап извади лъскавата брошура, която бе поръчал от една френска софтуерна фирма. Показа я на момчето, което вече започваше да се отегчава от разговора.
— Тази музика ми харесва.
— Наистина ли? — изненада се той. — Всеки ден ли си тук?
Момчето кимна.
Рап погледна прашния касетофон на младежа. Пресегна се и извади касетката от уредбата на колата. Пъхна я в кутията и я подаде на момчето.
— Слушам я цяла седмица. Ето, забавлявай се. Ще си я взема, когато се връщам след няколко дни.
Момчето се зарадва и свали автомата към земята.
— Благодаря… За тебе… днес на половин цена.
Показа му пет пръста.
Рап даде пет долара, усмихна се, включи на скорост и потегли. След двайсет минути стигна до тайната квартира. Като си спомняше историите на Хърли, малко се изненада, че не срещна повече въоръжени мъже. Съгласно правилата, които бе научил по време на обучението си, мина веднъж покрай сградата, без да се заглежда прекалено. Единственото, което искаше сега, бе да поспи, но предпазните мерки можеха да му спасят живота, затова отмина, направи един кръг в квартала, върна се и огледа улицата в двете посоки.
Пететажният жилищен блок не се открояваше с нищо сред околните сгради. Рап беше твърде уморен, за да се интересува от архитектурните достойнства на постройката. Стигаше му да има преден и заден вход. Спря колата, взе куфара си и влезе. Не носеше оръжие, поне за момента, затова нямаше много възможности. Тръгна нагоре по стълбите. Ако имаше клопка, просто щеше да се предаде и да легне да спи. На петия етаж беше чисто. Имаше три врати отляво и три отдясно. Двете най-крайни отдясно бяха на тайната квартира. Поне така мислеше отначало. Рап провери первазите над касите на двете врати, но нямаше нищо. Провери двете отсреща и намери два ключа. В този момент си спомни, че трябваше да влезе през задния вход на сградата.
Това го накара да се стъписа. Отново се замисли, че един ден може да сподели съдбата на Исмаил. Каза си да се успокои, да не бърза. Погледна часовника си. Показваше два и единайсет. През изминалото денонощие не беше спал, а предишното — само няколко часа. Влезе в апартамента, затвори и заключи след себе си. Едва държеше очите си отворени, но събра сили да извади гумената тапа и да я пъхне под вратата. Без да прави пълен оглед на жилището, отиде в спалнята и отвори дрешника. На пода вътре имаше куфар, подобен на онзи от Истанбул. Рап го постави на леглото, отвори го и намери три пистолета „Берета 92F“ със заглушители и резервни пълнители. Куфарът беше същият.
Зареди единия пистолет и прибра куфара. С последни сили се съблече по боксерки и се пъхна под завивките на голямото легло. Пъхна пистолета под възглавницата и се запита кой е този непознат човек, който пътува от град на град и им доставя оборудването. Щеше ли някога да се срещне с тази мистериозна личност? Сигурно не. Както обичаше да казва Хърли, от тях се очакваше да знаят само онова, което трябва, а такива бяха малко неща. Рап започна да се унася, макар че очакваше Хърли и Ричардс да се появят всеки момент. Колкото и малко да успееше да поспи, пак щеше да му е полезно.
50.
Торбата, която му нахлузиха на главата, вонеше на цял букет от гадости: изпражнения, повръщане, сополи и кръв, смесени с потта на всички, които я бяха носили преди него. И не пот от физическо натоварване, а пот от страх, атака върху обонянието, предназначена да сломи съпротивата му срещу този, който щеше да влезе в стаичката и да започне да го разпитва. Хърли нямаше представа къде се намира, знаеше само, че е в някакво подземие. Беше преброил стъпалата, докато го водеха надолу.
Докараха го в багажника на втора кола, не тази, в която го бяха вкарали отначало. Сред ударите и ритниците бе успял да извика единственото име, което имаше някаква надежда да му помогне:
— Левон Петросян! Приятел съм на Левон Петросян!
Изведнъж побоят спря и един от мъжете го накара да повтори. Хърли разпозна гласа на едрия тип с костюма. Той накара подчинените си да му сложат белезници и да го качат на задната седалка на едната от колите. Отнасяха се доста грубо с него, но той и не очакваше друго. Тогава му сложиха първата качулка. Тя всъщност не беше много зле. Имаше нужда да се изпере, но поне не вонеше на лайна.