— Господа, сигурно има някакво недоразумение — заговори спокойно. — Мислех, че бойните действия в Бейрут вече са минало.
Двамата мъже пред него се усмихнаха леко и се спогледаха. По-възрастният каза:
— Господин Шърман, от години чакам този ден.
— Аз също, Саяд.
— Знаеш кой съм? — вдигна вежди сириецът.
— Разбира се. Ти си главният агент на сирийските тайни служби в Бейрут.
— А ти, Шърман, си професионален убиец на ЦРУ.
Хърли си даде вид, че премисля това определение. След секунда кимна:
— Звучи много точно. Убивам хора като теб и така си изкарвам прехраната. Всъщност навремето убих предшественика ти Хишам.
Саяд кимна. Очертаваше се много интересен разговор.
— Много жалко, че не беше в посолството онзи следобед. Бяхме планирали операцията с надеждата да си там.
— Да… много жалко. Макар че с годините се опитах да се реванширам, като избих доста мръсници от вашите.
Арабинът се усмихна безгрижно:
— Скоро няма да можеш да убиваш.
— Възможно е. — Хърли огледа мрачното помещение. — Нещата не изглеждат много добре за мен, но аз винаги търся нови предизвикателства.
— С това предизвикателство няма да се справиш.
— Вероятно не, за съжаление. Виж какво, аз съм побъркан човек. Не съм добре с главата и повече мразя импотентните глупаци като теб, отколкото обичам живота. Затова доста ще се наложи да се изпотиш.
— Ох, Шърман, тази типично американска престорена храброст… като в холивудски филм.
Хърли присви очи при споменаването на Холивуд, сякаш самото име му беше неприятно.
— Това не е престорена храброст, Саяд. Ще те баламосвам до последния си дъх. Ще ти изпея толкова много фалшива информация, че няма да знаеш на какво да вярваш. Ще те накарам да избиваш собствените си хора. Няма да можеш да заспиш нощем, а когато успееш, ще сънуваш предатели на всеки ъгъл. Шпиони в собствения ти лагер. Животът ти ще стане ад.
— Нима?
— Да. Двамата заедно ще предприемем едно малко пътуване из дебрите на съзнанието ми и повярвай, няма да се измъкнеш невредим.
— Ха-ха — изсмя се другият. Това му звучеше като виц. — Чудесно. В такъв случай нека да започваме. Съгласен ли си?
— Разбира се. Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е моят девиз.
— Защо се върна в Бейрут след толкова години?
— Знаеш защо.
— Да предположим, че не знам.
Хърли се усмихна:
— Имаш нещо, което искам да взема.
— И какво би могло да бъде то?
Той беше мислил за този разговор, докато седеше с вонящата торба на главата. Иванов се очакваше да се появи вдругиден и сигурно беше отчаян. Всички бяха отчаяни заради източването на тайните им сметки. Хърли се надяваше, че не са хванали Ричардс, а ако са, да запази достатъчно самообладание и да не издава за Хамбург, когато го разпитват. Трябваше да споменат основната цел на идването си, без да намесват парите.
— Идвам да преговарям за освобождаването на Джон Къминс.
— Защо си мислиш, че ще ти го дам?
Хърли вдигна лице към тавана.
— Ами, нека да помисля. Ако ми го предадеш, няма да те убия.
Избухна дружен смях, към който се присъедини и Хърли.
Саяд рязко престана да се смее и щракна с пръсти. Погледна единия от хората си и посочи вратата. Другият излезе и след няколко секунди докара количка от неръждаема стомана. Саяд я пое и я постави до пленника. Усмихна се на Хърли, взе клещите и започна да ги отваря и затваря.
— Маникюр? — попита американецът.
— Мога да го нарека „Двайсетте въпроса“.
— Много си умен, Саяд. — Хърли симулира възхищение. — Звучи като някаква игра. Нямам търпение да започваме.
— Добре. Да започнем с истинското ти име.
— Дамигод Ухаш — отговори Хърли абсолютно сериозно.
— Дамигод Ухаш? Това ли е истинското ти име?
— Разбира се, че не, кретен такъв. Дамигод Ухаш… да ми го духаш! Хайде да започваме. Първи нокът. Аз загубих. Ти печелиш. Хайде, давай.
Саяд се вгледа в лицето на пленника за признаци на страх. Никога не му се беше случвало някой доброволно да го кара да му изтръгне нокътя. Е, американецът скоро щеше да запее друга песен. Той хвана показалеца на лявата му ръка и пъхна клещите под нокътя.