— Последен шанс. Истинското ти име!
— Не променяй правилата заради мен. Така ще се объркаш. Нали каза „Двайсет въпроса“. На първия не успях да отговоря. Хайде, действай.
Саяд стисна клещите и разклати нокътя.
— Ох, да — извика Хърли. — Да започваме купона.
Другият дръпна силно и изтръгна нокътя.
— Леле-мале… — Хърли избълва куп ругатни, после прихна да се смее. — Мамка му, боли! Идеално за разсънване. Супер! — Разхили се толкова силно, че изгуби контрол. Очите му се насълзиха. — Ох… нямам търпение за следващия въпрос. Това беше яко.
Саяд запази самообладание.
— Как се казваш?
— Бил Донован.
— Наистина ли?
— Не.
— Стига, Шърман, какво толкова, ако ни кажеш името си?
— Предполагам, че нищо. Просто обичам да се ебавам с такива като теб.
— Ще попитам още веднъж. Какво е истинското ти име?
— Юлисъс С. Грант.
— Лъжеш ли?
— Разбира се, кретен такъв. Не четеш ли история?
Саяд избра друг нокът. Пъхна клещите отдолу, стисна здраво, разклати и го погледна в очите. Онова, което видя, не му хареса. Безумния поглед на един луд.
— Хайде. Давай — подразни го Хърли. — Какво чакаш? Нали не се плашиш от мен?
Саяд съзнаваше, че е най-разумно да спре и да се върне по-късно сам. Хората му обаче гледаха и той знаеше, че трябва да изтръгне и втория нокът, после да остави този луд и да обмисли по-добре нещата. Можеше да използва електрически ток. Той стисна клещите и изтръгна нокътя.
Хърли отново се разкикоти като откачен. Целият се тресеше от смях. От очите му потекоха сълзи. Той закрещя:
— Още осемнайсет! Ииихууу!
Саяд остави клещите на количката и обяви:
— Точно така. Ще те оставя да си починеш, преди да продължим.
Тръгна към вратата. Хърли погледна другия арабин, който му беше познат.
— Я, това май е Абу… Абу Радих. Не съм те виждал от години. Чух, че си имаш собствена терористична група. „Фатах“. Я, колко си пораснал.
Радих поклати глава и се усмихна. Вече беше убеден, че американецът е луд.
Хърли наклони главата си назад, сякаш се опитваше да си припомни нещо.
— Струва ми се, че беше съвсем мъничък, когато чуках майка ти. Казвал ли си на приятелите си, че беше проститутка? — Погледна другите двама. — Майка му умееше да духа по-добре от всяка друга курва, с която съм бил, а повярвайте ми, през мен са минали много.
Усмивката тутакси изчезна от лицето на Радих. Той замахна с юмрук и го заби в устата на Хърли. Главата на американеца се килна назад, но преди палестинецът да нанесе втори удар, Саяд го хвана отзад.
— Не — заповяда сириецът. — Не му позволявай да те изкара от нерви.
Хърли тръсна глава, за да се отърси от болката и замайването, и се ухили. Един от предните му зъби липсваше и устата му беше пълна с кръв.
— Виж какво направи! — изкрещя, като показа езика си през дупката. — Счупи ми зъба!
Двамата араби спряха да се борят за момент и тогава Хърли изплю кръв заедно с избития зъб право в лицето на Радих. С вързани ръце и крака заподскача, като местеше стола, затрака със зъби и залая като куче.
51.
Наближаваше пладне, а Иванов беше още в леглото. Твърдеше, че не му е добре. Мърмореше нещо за снега, студа и сивото, потискащо московско небе. Разбира се, ако го питаш, неразположението му нямаше нищо общо с водката, виното и храната, с които се беше натъпкал през нощта. На Швец му се искаше да го хвърли гол в някоя преспа, за да го свести шоково. Младият руснак нямаше представа какво е депресия. Не можеше да разбере защо някои хора се докарват до такова състояние, че да не могат да станат от леглото; не проумяваше, че алкохолът и сънят те оплитат като голям чаршаф, който постепенно те стяга така, че не можеш да мръднеш. И после започва потъването. За него решението беше просто: спри да пиеш, скачай от леглото и се залавяй за работа. Намери си цел в живота. Изобщо не беше сложно.
Швец отиде в другия край на салона и хвърли поглед на Алексей, единият от двамата любими телохранители на Иванов. Намираха се в ъгловия апартамент на последния етаж в хотел „Балчуг“. Погледна през прозореца към замръзналата Москва река и Кремъл, Червения площад и катедралата „Свети Василий Блажени“. Той така и не можеше да си обясни защо болшевиките са я оставили. След като бяха такива противници на монархията и религията, защо не я бяха сринали като толкова други черкви? Вероятно не са били толкова уверени в правотата на това, което са правили. Бяха взели властта с помощта на народа, а народът бе труден за укротяване. Предполагаше, че са се страхували от друга революция.