Идеята хареса на Иванов. Пред кабинета на Примаков той се обърна и каза на Швец да го изчака. Младият агент много добре познаваше шефа си и знаеше, че е двулична душица. Не му оставаше друго, освен да чака и нервно да поглежда часовника си. Вече се досещаше как ще постъпи Иванов. Сигурно щеше да обвини него за изчезналите пари. Вероятно беше заповядал на някого да създаде фалшива връзка между Швец и Дорфман. Така, когато всичко лъсне, Иванов можеше да се дръпне и да хвърли цялата вина върху некадърния си помощник. Швец не знаеше дали да се ядосва повече на Иванов или на себе си, че не е предвидил това по-рано. Трябваше да остави шефа си да се излежава и лично да отиде при Примаков, пък каквото ще да става.
Вратата най-сетне се отвори и Иванов се появи със стоическо изражение на лицето. Без да спира, тръгна към асансьора. Когато минаваше покрай помощника си, щракна с пръсти. Швец скочи на крака, закопча сакото си и го последва.
След като се качиха в асансьора, по-младият мъж попита:
— Е, какво стана?
— Мина добре. Той разбира какво трябва да се направи.
Швец понечи да попита още нещо, но Иванов поклати глава в знак, че тук не е мястото да говорят. След по-малко от минута, когато влязоха в кабинета му, началникът на Директорат Ес веднага се хвана за водката. Този път Швец не се опита да го спре. Беше късно следобед и самият факт, че е задържал шефа си в трезво състояние толкова дълго, бе постижение. Изчака Иванов да изпие една чаша, преди да попита:
— Какво каза Примаков?
— Вижданията му съвпадат с нашите — отговори Иванов, като разхлаби вратовръзката си. — Той много добре познава истинската същност на онези маймуни с чаршафи.
Швец беше свикнал с расистките определения на шефа си. Освен това знаеше, че Иванов е голям параноик, още повече днес. Опасяваше се, че кабинетът му се подслушва.
— Добре, какъв е планът?
— Тръгваме утре сутрин.
— Сами ли? — попита Швец, разтревожен.
— Не. — Иванов се усмихна широко. — Директорът беше доста щедър. Изпраща ни хора от спецчастите. Един отряд от подразделение „Вимпел“.
Швец не можеше да определи дали новината е добра или лоша. „Вимпел“ беше подразделение, специализирано в убийствата и саботажа.
— Защо „Вимпел“?
— Защото ни праща с пари.
— Колко?
Иванов се усмихна и показа пет пръста.
— Наистина ли? — не скри изненадата си Швец.
— Не се чуди. Сигурен съм, че са фалшиви. Може би в момента ги печатат.
Швец беше чувал слухове за нелегалната печатница на старото КГБ, произвеждаща франкове, марки, лири и долари по поръчка.
— Ами ако видят, че са фалшиви?
— След като американците не могат да ги различат, значи и палестинците няма да могат?
Швец не беше убеден в това, но трябваше да се примири.
— Не се тревожи. — Иванов постави ръка на рамото му. — Разказах му колко добре си вършиш работата. След като се върнем с тайнствените американци, със сигурност ще получиш повишение.
Швец се усмихна, макар че имаше сериозни съмнения. По-вероятно да получи място в някоя мръсна, влажна килия.
56.
Според Ридли срещата с информатор в тайната квартира беше сериозна грешка, но за този направиха изключение. Причината бе очевидна. Информаторът беше собственик на къщата. Левон Петросян имаше черти на човек, произхождащ от по-северни географски ширини, но живееше достатъчно отдавна в този нажежен град, за да придобие кожата му захабен вид и тен, с който изглеждаше, сякаш постоянно страда от слънчево изгаряне. Плешивината над челото му бе заела почти цялото му теме, увенчано с бяла коса, а по тялото му имаше доста излишни килограми. Той влезе в къщата задъхан, с цигара в уста и в компанията на четирима телохранители, двама отпред и двама отзад. И четиримата бяха млади, едри, яки. Двама имаха вид на местни, другите бяха със северняшките черти на шефа си.
Петросян се приближи до Ридли, хвана го за раменете и го целуна по двете бузи. После, без да го пуска, го погледна в очите и заговори. Лицето му бе спокойно като на статуя. Дори не мигаше. Движеха се само устните му. След дълъг монолог арменецът пак прегърна Ридли и премести погледа си върху Рап. След като пусна по-възрастния агент, попита: