— Нещата са много сложни. И на всичкото отгоре за Стан, приятеля ти Боб и теб изобщо никой не би трябвало да знае. Как, по дяволите, очакваш да отидат в Държавния департамент за помощ? „Извинете, двама от нелегалните ни агенти бяха отвлечени в Бейрут — преправи гласа си Ридли. — Бихте ли ни помогнали да ги измъкнем?“
— Дрън-дрън.
— Дрън-дрън? Какво означава това?
— Означава, че говориш глупости. Ако наистина мислиш, че Държавният департамент може да ни помогне, ако началниците в Ленгли смятат така… е, тогава със сигурност ни е спукана работата.
— Не твърдя, че това е единствената ни надежда. Просто казах, че положението е сложно. Абе, изобщо какво ти обяснявам? На един обикновен новобранец.
— Обикновеният новобранец е достатъчно умен, за да разбере, че говориш глупости — изкрещя Мич. — Много добре знаеш какво е правилното решение, но не искаш да го кажеш, защото на теб… — посочи с пръст — … и на всички останали страхливци в Ленгли не ви стиска да го осъществите.
— Моля те, осветли ме, вундеркиндче. Какво е това решение?
— Да направим като руснаците.
— Какво са направили руснаците?
— Ами… през осемдесетте, след като четирима техни дипломати били отвлечени…
— Кой ти разказа за това? — сепна се Ридли.
— Стан.
— Боже Господи — измърмори Ридли, очевидно не много доволен, че Хърли е приказвал за това.
— Една от палестинските групировки отвлича двама дипломати и двама агенти на тайните служби, между които е шефът на местния клон на КГБ. Руснаците са знаели какво се е случило с нашия главен агент, защото са платили за информацията, която иранците са измъкнали от него. И тъй като не са искали всичките им тайни операции да излязат на светло, изпращат съвместен отряд на спецчастите и КГБ, който започва да трепе хора.
Другият поклати глава:
— Това не е решение.
— Така ли мислиш? Добре, след като явно знаеш случая, кажи ми как е свършило всичко.
Ридли поклати глава:
— Не.
— Един от похитените е убит, другите трима са освободени. И колко руснаци са били отвлечени след това?
— Нула — неохотно призна Ридли.
— Точно така. А колко американци?
Ридли сви рамене:
— Повече от нула.
— Каква е поуката?
— Ние не сме руснаците.
— Това ли е отговорът ти?
— Чуй ме… знам, че си разстроен. Аз също съм разстроен, но те уверявам, че такова решение не ни влиза в компетенциите. Има много влиятелни хора, които искат това примирие да продължи. Никога няма да позволят да тръгнем да избиваме хора, както направиха руснаците.
— Значи ще позволим на палестинците да отвличат наши хора, така ли? — Рап изчака отговор и след като не получи, добави: — Както ти казах… това са пълни глупости.
Бяха провели този разговор пред повече от три часа. Оттогава не си бяха проговорили. Мич се опитваше да се успокои, като разглеждаше картата на Западен Бейрут, четеше разузнавателните доклади и се опитваше да измисли начин за предотвратяване на катастрофа, подобна на онази при предишните преговори за освобождаване на заложници. Всеки, който не разбираше накъде отиват нещата, или се самозалъгваше, като не гледаше историята, или беше твърде глупав, за да свърже събитията. В безсилието си той осъзна какво ще означава всичко това за бъдещето му.
През последните години си беше мислил почти само за това, как ще бие врага, а сега, след цялото обучение, точно когато започваше да осъществява мечтата си, всичко бе заплашено с провал. Хърли и Ричардс рано или късно щяха да се разприказват и да издадат на арабите всичко, което знаеха за него. Това означаваше край на кариерата му. Обхвана го гняв. Загледа се към града и почувства как все повече се отчуждава от хората, които дърпаха конците във Вашингтон. Половинчатите мерки и нерешителността им го отвращаваха. В главата му отново прозвучаха думите на Хърли след Хамбург: „През осемдесетте много омекнахме и оставихме тези негодници безнаказано да си разиграват коня.“ Очевидно във Вашингтон още не си бяха извадили поука.
Ридли излезе при него на верандата. Носеше две бири. Остави едната пред Рап и отпи от другата.
Мич погледна кутията и измърмори:
— Не съм в настроение.
— Млъкни и пий. И слушай внимателно. Много мислих. Тази работа не отива на добре. Отвличането на Къминс беше тежък удар, сега Стан… нещата, които знае… нещата, които е видял през годините. — Той потрепери при мисълта какво ще стане, ако врагът се добере до тази информация. — Дори не мога да си представя какви вреди ще ни донесе това. — Отпи глътка бира и поклати глава. — Някой трябва да направи нещо и ти изглеждаш достатъчно луд, за да поемеш такава задача, която всъщност не е никаква задача. Никой не трябва да знае за това. Тази вечер така ще се натряскам, че ще заспя като заклан. А утре, ако те няма, когато се събудя, ще се обадя в Ленгли и ще им кажа, че си изчезнал безследно.