— А аз къде ще бъда?
— Петросян ще дойде след час. Уредил е да те прехвърли от другата страна. Ще те прекара самият началник на полицията.
Рап се изненада:
— Онзи, който отвлече Стан?
— Същият.
— Мога ли да му имам доверие?
— Сто процента.
— Откъде си толкова сигурен?
— Дал е на Петросян дума, че нищо няма да ти се случи.
— И очакваш това да ме успокои?
— Би трябвало. Комисарят ще те остави пред едно хотелче на няколко пресечки западно от площад „Ниджме“. След това си сам. Съветвам те да раздадеш малко пари, да подшушнеш на управителя на хотела и местните търговци, че искаш да се срещнеш с полковник Асаф Саяд. Ще кажат, че не са чували това име, но всички го познават. Ще му съобщят, че го търсиш, и той ще изпрати някой да те вземе още същия ден. След това има две възможности. — Ридли отпи още бира и се опита да подреди мислите си. — Може да се съгласи да преговаряте и Петросян ще осигури до един милион долара.
— Сигурно се шегуваш.
— Не. Арменецът обича да парадира с щедростта си. Освен това съвсем наскоро ти елиминира един от основните му конкуренти. Това ще се отрази добре на бизнеса му.
— Един милион ще стигне ли?
— Едва ли, но така ще се уверят, че сме сериозни, а всички знаят, че с Петросян не е здравословно да си играят.
— Добре, но ако парите не са достатъчно…
— Тогава ще се опитам да събера още.
— От Ленгли ли?
— Може би, но има и друга възможност. Само още не знам дали ще мога да я използвам.
Рап се замисли за парите, които бяха отклонили от швейцарските влогове. Изкуши се да каже на Ридли за тях, но реши засега да запази тайната.
— Това беше първата възможност. Каква е втората?
— Да затворят и теб, да те измъчват и накрая да те убият.
— Обаче аз съм само един новобранец. Каква вреда мога да причиня?
— Точно така. Пешка за офицер. — Ридли сви рамене. — При малко късмет може да успееш да убиеш няколко от тях. — Допи бирата и погледна на запад. — Има още нещо. За руснаците.
— Да?
— Стан не ти е казал всичко. Руснаците… избиха две семейства. С жените и децата. Шибани касапи. — Той поклати глава, за да се отърси от лошите спомени. — Ние не сме като руснаците. Не убиваме жени и деца. Поне не умишлено. Никога не забравяй това.
59.
Саяд вдигна огледалцето, завъртя главата си надясно и погледна превръзката, като внимателно опипа краищата й. Утринното слънце огряваше стаята му. Нямаше шанс да му пришият надъвкания хрущял и кожа — поне така твърдеше лекарят, макар той да подозираше, че просто не е в час с последните открития в медицината. След като всичко това свърши, смяташе да отиде в Париж и да потърси пластичен хирург, който да направи нещо за чуканчето, останало от ухото му.
Ако си пуснеше по-дълга коса, можеше временно да реши проблема, но не искаше да живее до края на дните си с белега от срещата си с Бил Шърман. Засега това беше единственото име, което знаеше. Другият американец, Ричардс, им бе казал, че не знае истинското име на шефа си. За да разбере дали казва истината, Саяд трябваше да го поразпитва още малко, а както вървяха нещата, едва ли щеше да има тази възможност.
Едно бе сигурно: душевното състояние на Шърман беше извън всякакво съмнение. Саяд се занимаваше с това от близо двайсет години, но досега не беше срещал никого, който дори малко да се доближава до това животно. Този тип очевидно бе луд. Кой нормален човек би отхапал нечие ухо, та после да вземе и да го сдъвче? Твърде пресният спомен за това го накара да потрепери. Никога не му се беше случвало нещо толкова странно. Болката бе силна, нетърпима на моменти, но вече отшумяваше. Сцената обаче — как друг човек дъвче ухото му — ставаше все по-жива в съзнанието му. Чувството бе мъчително и още повече засилваше желанието му да се отърве час по-скоро от Бил Шърман, или както беше истинското му име.
Закопча чистата бяла риза, която му беше донесъл Али, и облече сакото си. Чу стъпки по коридора и се обърна. Радих бе застанал на вратата.