Лежеше в тъмното със затворени очи и обмисляше всички възможности. Опитваше се да си представи как ще се развият нещата. Ако искаше да има някакъв шанс всички да оцелеят, трябваше да запази спокойствие и да се възползва от първата удобна възможност. Разбира се, ако видеше такава. Самият Петросян му го беше казал. В дългото примирие „Фатах“ и „Ислямски джихад“ изпитваха недостиг на хора. Бойците напускаха редиците им и си търсеха работа. Имаше голяма вероятност да допуснат грешка. За Рап оставаше само да я види и да я използва.
Все пак заспа. Нямаше представа кога е задрямал и за колко време, но беше достатъчно, за да се зареди с енергия. Свърза се с Ридли в уречения час и после, за да не се изнервя излишно, излезе от хотела и тръгна направо към улица „Марад“, намираща се на няколко пресечки. Търговците разпъваха сергиите си с всякакви продукти и храни. Той започна да обикаля от двете страни на улицата, като говореше английски, а ако се наложеше да каже нещо на френски, нарочно се преструваше, че не го знае добре. Продължаваше да играе ролята на глупак. Почти всички се отдръпваха, когато попиташе за полковник Саяд. Един обаче се оказа приказлив. Беше търговец на електроника: малки радиоприемници, касетофони и уоки-токита като моторолата на Рап.
Влезе в малката шатра и поздрави. Размениха любезности, после Рап попита:
— Знаете ли нещо за американците, които бяха отвлечени преди няколко дни?
Търговецът посочи два радиоприемника и попита високо:
— Кое повече ви харесва? — По-тихо добави: — Да, знам за американците.
Протегна ръката си за пари.
Рап извади седем стодоларови банкноти. Търговецът ги прибра и взе едно малко радио с будилник. Започна да обяснява различните му функции. Между хвалбите за разни специални компоненти понижи глас и каза:
— Носят се слухове, че ги държат в подземието на една стара сграда от западната страна на Площада на мъчениците.
Преди да успее да му зададе още въпроси, продавачът сложи радиото в една торбичка, пъхна я в ръцете му и го отпрати. Тогава Рап забеляза двамата мъже със сурови лица и изразени издутини под якетата. Веднага се върна в хотела. Искаше да предаде научената информация, преди да го хванат. Когато стигна улицата, на която се намираше хотелът, зави наляво, което беше грешната посока. Направи две крачки натам, после, сякаш едва сега забелязваше, че е сбъркал, отново зави наляво и видя двамата мъже на половината разстояние до следващата пресечка. Просто стояха и го гледаха. Рап продължи към тях, сякаш не подозираше, че го следят. Не му убягна, че се стараят да скрият интереса си към него.
Стигна до хотела и когато влезе, видя на рецепцията друг администратор, който го изгледа много мрачно. Като че ли служителят очакваше някой да взриви хотела заради самото присъствие на американеца вътре. Докато се качваше към стаята, си помисли, че човекът вероятно има право. Той реагираше като собствениците на барове в старите уестърни, където всички престъпници искат да убият новия шериф.
Когато влезе в стаята си, седна на леглото и събра мислите си, като се опитваше да отсее важната информация. Търговецът на електроника беше единственият му източник, и то не много сигурен. Дали беше само слух, или реален факт? Знаеше, че докато не поговори по-внимателно с човека, няма как да разбере. Двамата, които го следяха, го тревожеха. Може би вече се качваха към стаята му и всеки момент щяха да разбият вратата и да го отвлекат.
Рап натисна копчето за предаване на радиостанцията и каза:
— Кърли, тук Мо, край.
Прякорите от сериала „Тримата глупаци“ бяха идея на Ридли.
— Слушам те, Мо. Какво става?
— Бях на пазара. Двама мъже ме проследиха до хотела.
— Не се учудвам. Какво откри на пазара?
— Повечето ме отбягваха като прокажен… точно както ти очакваше.
— Да… лош квартал. Отдавна не са виждали жив гринго. Сигурен съм, че си бил големият хит тази сутрин.
— Попадна ми една информация. — Рап замълча, докато се чудеше каква част да съобщи по несекретния канал. — Спомняш ли си снощи… когато нашият приятел разправяше за недостига на хора.