Последва кратка пауза, преди Ридли да отговори:
— Да… спомням си.
— Ставаше дума за един конфликт… опит за преразпределяне на територии… един вид демонстриране на сила в ничията зона.
— Да?
— Един от търговците… предпазлив човек… той ми каза, че от едната страна на ничията зона държат някои неща в мазето на една сграда.
— Разбрах. Можеш ли да ми кажеш повече за източника?
— Продава електроника. Приемници, малки радиостанции, часовници, такива неща.
Ридли поиска описание на човека и сергията. След като го получи, добави:
— Ще предам информацията на арменеца, да видим той какво знае. Нещо друго?
— Не. — Рап отиде до прозореца и дръпна леко завесата. Двамата мъже, които го следяха, бяха застанали точно отсреща на улицата. — Ония двамата, които споменах, са заели позиция пред хотела.
— Не съм изненадан. Сигурен ли си, че още искаш да продължиш?
Рап току-що си беше задал същия въпрос. Но както обичаше да казва треньорът му по лакрос в училище, няма как да вкараш гол, ако не стреляш.
— Няма проблем — отговори Рап по малката радиостанция. — Ако не се обадя в дванайсет, значи или съм убит, или водя преговори.
— Да се надяваме, че ще е второто.
— Дадено. Край.
Рап съблече камуфлажното си яке и отиде в банята да наплиска лицето си със студена вода. Попи капките с кърпата и се погледна в прашното, напукано огледало. Вгледа се в мътното си отражение; гъстата черна коса, наболата брада, загорялата кожа и очите си, толкова тъмни, че бяха почти черни. Можеше да проникне сред врага, без да събуди подозрения, но имаше опасност сериозно да пострада, ако не вземеше предпазни мерки. Рап много внимателно притисна косата си с показалец. Едва напипа малкото метално парче. Ридли бе взел една трийсет и пет сантиметрова лента за банциг и отряза от нея гладко седемсантиметрово парче. С дебелина само три милиметра и широчина около един сантиметър, черният метал не се забелязваше под черната коса на Рап.
Думите на Ридли още звучаха в главата му:
— От информаторите знаем, че отвличанията следват определена последователност. Най-напред обикновено те удрят с нещо по главата, но не винаги. После те натоварват или на задната седалка, или в багажника, закарват те някъде, събличат те чисто гол, и след това те преместват още веднъж или два пъти. Има вероятност да не те закарат в сградата, където са заложниците. А може да са на два етажа под теб, но няма как да разбереш, докато не ги видиш.
Рап се погледна в огледалото и отново се усъмни в нормалността си.
— Луд ли си? — попита на глас.
Не си спомняше друг път да си е говорил така пред огледалото. Може би, когато е бил пиян, но никога в трезво състояние. За момент си представи един друг изход. Можеше да се измъкне от задната врата и да се добере някак до другия край на града. Снощи Ридли му беше казал: „Ако се уплашиш, никой няма да те обвинява.“ Освен самият Рап, разбира се. Не искаше да живее до края на дните си по този начин. Това нямаше да е грешка в разгара на битка. Това щеше да бъде съзнателно взето решение за дезертиране. И не само щеше да избяга от битката, а и да изостави двама свои другари на сигурна смърт. Познаваше се достатъчно добре и знаеше, че провал с такъв мащаб няма да даде мир на душата му до края на живота му.
Отдалечи се от огледалото, преди куражът съвсем да го напусне. Отново отиде до прозореца. Те още бяха долу. Трети мъж, който стоеше в другия край на пресечката, вероятно също беше с тях. Рап погледна пистолета си на нощното шкафче. Ридли бе отбелязал, че за да изиграе ролята си най-правдоподобно, би трябвало да го остави в хотела, но идеята не му харесваше. По-скоро би излязъл гол, но въоръжен, отколкото без пистолета. Можеше да го обясни като мярка за самозащита. Всички други в града се разхождаха с пистолети, защо и той да няма? Радиостанцията беше единственото друго нещо, за което трябваше да решава. Предпочете да я вземе. Ако не го отвлечаха по правилния начин, можеше да се наложи да се свърже с Ридли. Като предпазна мярка смени канала и я изключи.
Бързо написа една бележка и я остави на малкото бюро в ъгъла. Облече якето си и провери всичките си джобове. Всичко беше както трябва. Вдигна дрехата, пъхна беретата на кръста си и взе очилата, картата и голяма пачка банкноти. На вратата се поколеба за момент, но си каза, че не трябва да мисли прекалено.
— Нека шоуто да започва — измърмори и затвори вратата.
Ако оцелееше след това приключение, трябваше да попита Люис дали говоренето сам е признак, че се побърква.