Психиатърът поседя неподвижно няколко минути, за да събере мислите си и да поумува как последното обаждане ще се отрази върху плановете му за вечерта. В базата имаше един вид ергенско общежитие за различните служители и консултанти, които постоянно пътуваха между Вашингтон и Форт Браг. Когато започваха обучението на нова група агенти, той обикновено оставаше една-две нощи седмично, за да наблюдава поведението им. Сега бе планирал да прекара вечерта и да отдели известно време на един от новобранците, който показваше някои обезпокоителни признаци, но това, за което му се бяха обадили, изглеждаше по-неотложно.
Люис погледна часовника си — „Елджин A-11“ от Втората световна война, специален модел за американската армия. Баща му му го беше подарил преди три години на смъртното си легло. Люис бе сменил износената каишка и поддържаше часовника в безупречен вид. Часът беше седем и четиринайсет. На бюрото не го чакаше нищо спешно, пък и вечерта бе идеална да излезе и да се освежи малко. Той взе две папки и се завъртя със стола си към отворения сив метален сейф. Остави документите вътре, затвори сейфа и завъртя шифрованата ключалка. Остави вратата на кабинета отворена, защото освен съдържанието на сейфа вътре нямаше нищо ценно, което да пази.
Мотоциклетът му беше паркиран точно срещу сградата. Люис свали сакото и вратовръзката си, внимателно ги сгъна и ги постави на седалката. Отключи една от страничните чанти на машината „Бе Ем Ве 1200“ и извади черно кожено яке и протектори. Никога не караше мотора без тях. Дори когато станеше над трийсет градуса. В главата му завинаги бе запечатана картината от охлузванията на един негов приятел, след като беше паднал с мотора на асфалта през един горещ следобед в Калифорния. Люис прибра сакото и вратовръзката в страничната чанта и си сложи сивата каска. Възседна машината и запали. След шейсет секунди спря на пропуска при главния вход на комплекса, вдигна визьора си, за да се покаже на дежурния, и даде газ. След една минута вече хвърчеше по рампата за излизане на междущатско шосе 64 в северна посока. Предстоеше му около час каране, което бе добре дошло.
Един час нямаше да се налага да вдига телефона или да говори с хора, идващи на вратата му, за да разказват за проблемите си. Люис все по-рядко намираше време да избистри мозъка си и да се съсредоточи върху най-належащата си задача в момента. На голям зелен знак покрай пътя бе означено колко километра остават до Ричмънд, но той не му обърна внимание. Вече мислеше за новобранеца. Сигурно затова му се беше обадила Кенеди. Люис нагласи автопилота на сто километра в час, намести се удобно на седалката и погледна в огледалата. Размишляваше колко труд е отделил на този нов кандидат. За двете години, през които работеха по програмата, този беше първият, който изглеждаше почти идеален за целите им. Люис се наклони на един по-остър завой и се запита дали е възможно Хърли да откаже младежа само за един следобед. За съжаление знаеше отговора, защото беше виждал стария инструктор да го прави с други кандидати, и то неведнъж.
8.
Нямаше луна и освен няколко външни лампи всички светлини бяха изгасени, за да не привличат насекоми. Новобранците току-що бяха свършили с кроса, набиранията и още няколко упражнения, имащи за цел да понатоварят някои по-рядко използвани мускулни групи, а може би и да накарат един-двама да се откажат, преди да започнат по-сериозната подготовка. За съжаление и седмината влязоха в бараката, макар и с вид на крави, връщащи се от паша. Всички гледаха в земята, стъпваха бавно и неуверено, но за щастие никой не показваше желание да се кара с другите. В момента единственото, за което бяха в състояние да мислят, беше за сън.
Хърли отпи глътка бърбън и погледна през моравата. Въпреки че това бе седмата му чаша за последните три часа, той не беше пиян. По отношение на алкохола, както и за много други неща, шпионинът издържаше три пъти повече от обикновен човек с неговия ръст. Тази вечер обаче самоувереността му бе малко поразклатена. Хърли изпитваше натрапчиво чувство за колебание, което можеше да е нормално за един средностатистически човек, но не и за целеустремен, решителен мъж като него. Насиненото му око и пулсиращата болка в главата му бяха само досаден симптом. Още няколко чаши „Мейкърс Марк“, и щяха да отшумят.