— Можеш да благодариш на проклетите саудитци и иранци.
Вярно беше, помисли си Стансфийлд. Много малко хора разбираха кръвната вражда между сунитите и шиитите. Двете секти ставаха все по-радикални, все по-агресивни. Не можеше да се чака повече. Стансфийлд понижи глас:
— Стан, след шест месеца искам да си готов за действие. Престани да третираш тези момчета като кандидати за специалните части. Айрини е права. Не ме интересува дали ще могат да оцелеят една седмица в джунглата само с нокторезачка. Искам да са подготвени за действия в градска среда. Ще прикрепя доктора към теб. Слушай го. Той разбира от тези неща.
— Добре… а след шест месеца? — попита Хърли с оптимистичен тон.
— Ще ти дам зелена светлина за действие. Трябва да нанесем ответен удар на тези негодници. Искам да им вземем съня. Да будуват нощем и да се питат кой ще е следващият. Искам да треперят от страх.
Хърли се усмихна обнадеждено:
— Знам точно какво да правя.
— Хубаво… И още нещо. Вече си почти на шейсет. Това е работа за по-млади хора. Особено в твоята сфера. Нашите дни са преброени. Трябва да започнем да се доверяваме на новото поколение. След десет години те ще поемат щафетата, а нас може вече да ни няма.
Хърли се усмихна:
— О, аз не се давам без бой.
19.
Саяд избърса челото си с един парцал. Отпред фланелката му бе опръскана с кръвта на мъжа, който току-що се беше признал за виновен в хиляди грехове. В подземието беше топло и влажно, а той киснеше тук почти цял ден. Не си спомняше кога за последно му се беше наложило да се труди толкова, докато накара някого да проговори. Беше жаден и гладен, но трябваше да почака. Всички се бяха събрали горе и неспокойно чакаха да чуят какво е открил.
Саяд остави клещите на металната количка. Инструментът отскочи и се отвори; измежду щипците изпадна окървавен нокът. Бяха общо осем, разхвърляни върху неръждаемата стоманена повърхност, лепкави и изцапани с кръв и тъкан. Саяд спря да се полюбува за секунда на творението си. С всеки пленник беше различно. За някои само заплахата с физическа болка бе достатъчна, за да признаят коварството си. Други, като тази еврейска свиня, искаха малко повече усилия. Саяд бе изпробвал множество различни методи, но предпочиташе изтръгването на ноктите на ръцете и краката по простата причина, че бяха общо двайсет. И отново порастваха.
Беше наблюдавал разнообразни способи за мъчение. Повечето бяха зверски жестоки и изпълнени без мисъл и планиране. Най-разпространеният метод бяха ударите и ритниците, но приложени към човек, трениран да търпи болка, най-често не водеха до нищо. Пробождането с нож, нанасянето на порезни рани и прострелването бяха по-ефикасни, но те налагаха на пленника да се окаже лекарска помощ, ако искаш да продължиш да го разпитваш. Имаше издевателства от рода на набутване на главата в кофа с човешки екскременти, натикване на предмети в отверстия, където не им беше мястото, и други подобни, от които Саяд се отвращаваше. Другият метод, който използваше, беше електрошокът. Изключително ефикасен и чист способ. Единственият му недостатък бе рискът от инфаркт и дълготрайни мозъчни увреждания. Саяд обичаше да отделя повече време на пленниците си. Един пълен разпит можеше да продължи месеци.
Той не разбираше защо някои негови колеги толкова бързаха да се отърват от такава ценна придобивка. Глупаво беше да убиеш пленника веднага след като признае за лъжите си. На този етап разпитващият започваше да вижда едва върха на айсберга. Признанието за вина бе само това и нищо повече. Истински ценната информация се криеше заровена дълбоко в мозъка на пленника и трябваше бавно и внимателно да се измъкне на повърхността. А това искаше време.
Саяд избърса ръцете си в мокра от кръв кърпа и каза на пазачите:
— Почистете раните и превържете пръстите. Не искам да се инфектират.
Отново облече черната си риза и излезе от стаята за разпити. Когато се качи на горния етаж, във фоайето се мотаеха десетина души. Повечето бяха цивилни, имаше няколко с камуфлажни униформи, но всичките бяха въоръжени с автомати и пистолети. Саяд продължи по стълбите до втория етаж, където в коридора се тълпяха още въоръжени мъже.
Той се намръщи. Присъствието на толкова много хора можеше да привлече вниманието. Колегите му бяха прекалено ограничени. Все още си мислеха, че водят сухопътна война с враждебно настроени групировки. Колите бомби, снайперистите и нападенията на въоръжени отряди продължаваха да бъдат заплаха, но най-голямата опасност идеше от израелските и американските самолети. Всички тези мъже не бяха дошли пеша, което означаваше, че пред сградата има спрени прекалено много коли. Точно по тази причина Саяд пътуваше само с ограничен контингент от телохранители. Трима-четирима обикновено бяха достатъчни. Останалите му колеги бяха или прекалено страхливи, или прекалено горделиви, или прекалено глупави, за да разберат каква лудост е да пътуват с толкова големи конвои.