Докато седеше на църковната скамейка, заобиколен от разплакани хора, от толкова много скръб, на Рап изведнъж му се прииска да се махне от всичко това. Той не желаеше да сподели мъката си с тези хора. Никой от тях не познаваше Мери, както я познаваше той. С нея бяха умрели и всичките му мечти. Животът му се бе преобърнал, беше разбит. Рап никога не беше изпитвал самосъжаление и сега от това му се повдигаше.
Той взе жалките си, егоцентрични чувства и ги запрати в най-затънтеното кътче на душата си. Като заместител остави единственото, което имаше на разположение — гнева. Този гняв бавно го обгърна като рицарска броня. За първи път, откакто научи новината за смъртта на Мери, Рап видя изход за себе си. Слаба светлина в дъното на тунела. Не знаеше какво е това, но знаеше, че трябва да върви натам. Това бе единственото, в което виждаше някаква надежда. Всички тези хора около него можеха да седят и да се самосъжаляват. Не и той. Той искаше да причини болка на някого. Искаше да накаже някого. Не знаеше как ще постигне целта си, но беше сигурен, че иска да убие хората, виновни за взривяването на самолета. Рап нямаше представа дали това е правилно или не, но не му дремеше. Знаеше само че гневът ще му помогне да преодолее болката.
Между Рап и Хърли бе възникнала силна взаимна омраза. Психиатърът му беше казал, че това няма значение, стига да са обединени от общата омраза срещу врага. От първата им среща бяха изминали шест странни месеца и сега, като се замислеше, Рап се чудеше как се е отървал без сериозни поражения. Младостта го зареждаше с кураж, но от сегашната му гледна точка всичко изглеждаше различно. Чувстваше се като въжеиграч, на когото са казали да не поглежда към земята. Правиш стъпка след стъпка по въжето и едва когато стигнеш до другия край, осъзнаваш какво си направил и започваш да си мислиш, че сигурно си луд, за да се захванеш изобщо с такова нещо.
Той не можеше да посочи в кой ден и час инструкторите решиха да прекратят физическите и психическите издевателства. На тяхно място дойде осемнайсетчасово ежедневие, подредено минута по минута, напомнящо по-скоро на учебен процес, отколкото на военно обучение. Пак имаше дълги кросове, лицеви опори и коремни преси, но целта вече бе да поддържат бойците в максимално добра форма, а не да ги принудят да се откажат. Най-тежък беше денят, след като счупи ръката на Виктор.
През първата седмица всяка сутрин ставаха в пет. Рап нямаше нужда от будилник. Скачаше от леглото още щом чуеше отварянето на вратата, но в деня след схватката с Виктор някой обърна леглото му и той се изтъркаля на прашния под. След тежкото приземяване се изправи замаян. Все още беше тъмно и той бе скован от съня, затова ударът му дойде изневиделица. Някой го фрасна в слънчевия сплит и той се преви на две; следващият удар уцели лявото му око. Рап се просна на земята, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух подобно на голям шаран, изваден от водата.
Лампите изведнъж светнаха и върху него се изсипа порой от псувни. Злобният дъртак стоеше надвесен над него със стиснати юмруци и самодоволно изражение на лицето. Ако Рап имаше оръжие в този момент, сигурно щеше да го застреля. Старикът заповяда на петимата младежи да излязат навън и през следващите четири часа ги подложи на невъобразими изпитания. Единият припадна от изтощение, а друг просто каза, че се отказва. Останаха само Рап и Фред. Тогава копелето насочи цялото си внимание върху Рап. До обяд остана само той. Това, което преля чашата, беше един нерегламентиран удар по тила.
— Ако още веднъж ме удариш така, ще те пратя в болницата — заплаши Рап.
Дъртакът му заповяда да се върне в бараката и двамата отново стъпиха на тепиха. Този път Рап загуби по правилата. Поне така си мислеше отначало. Докато лежеше на постелката окървавен и изтощен, той си даде сметка какво всъщност е станало. Старикът не беше убеден, че ще успее да го надвие, ако се бие по правилата, затова се бе погрижил да го омаломощи. Беше го изхвърлил от леглото в четири и издевателства над него осем часа, за да изцеди силите му. При тези условия Мич нямаше шанс. Старият мръсник приемаше нещата лично, а това не се вписваше в представите на младежа за организацията, в която искаше да влезе. Всичко това започваше да му намирисва на гнило. Рап се изправи, каза на дъртака точно какво мисли за него и си тръгна.