— Томас ми каза да те попитам лично заради параноичния ти страх да говориш по телефона.
— Много добре знае защо не трябва да използваме телефони. По същата причина, поради която и той не ги използва.
— Така е… но все пак иска да знае.
— Защо?
— Защото мисли, че криеш нещо от него.
Хърли се изсмя. Стансфийлд отлично знаеше, че няма да получи истински отчет. За нелегалната операция, която го караха да ръководи, Хърли имаше нужда от купища пари.
— Мила моя племенничке, мисля, че или изкривяваш истината, или се опитваш да блъфираш. Кое от двете е?
Кенеди го изгледа намръщено, разочарована, че я е разкрил.
— По малко и от двете, предполагам.
— И защо си бъркаш хубавото носле там, където не ти е работа?
— Защото един ден, надявам се не много скоро, двамата с Томас ще умрете и някой трябва да знае как да разнищи плетеницата, която ще оставите след себе си.
— Ако ми се случи нещо в близките дни, кажи на Томас да отиде на гости при стария ни приятел от Берлин, който живее в Цюрих. Той ще ви даде всички отговори, от които се нуждаете.
След като блъфирането й не мина, Кенеди вдигна една папка от седалката до себе си. За разлика от големия хартиен плик върху масичката, тази беше сива. Тя я постави пред Хърли и я отвори. Отвътре извади черно-бяла снимка на мъж, слизащ от кола на непозната улица.
— Познат ли ти е?
Хърли погледна снимката и излъга:
— Не бих казал.
— Това е Николай Швец. Името говори ли ти нещо?
— Звучи ми познато. Знам толкова руски имена. Все не мога да запомня кой какъв е. Все едно да помня героите от „Война и мир“.
— Аха — измърмори Кенеди, без ни най-малко да му повярва. — Познай къде е направена снимката.
Хърли погледна часовника си и отбеляза:
— Нямаме време да си играем на викторина, сладката. Давай по същество.
— В Хамбург. Посетил е една банка, която вчера е спечелила сериозни комисионни. Имаш ли представа защо един от главните помощници на Михаил Иванов ще реши да ходи в Хамбург точно в този ден?
Хърли поклати глава.
— Заплашил е президента на банката заради изчезването на някакви пари. — Кенеди се вгледа в лицето му, за да види как ще реагира. — Ако продължаваш да твърдиш, че нищо не знаеш, явно няма смисъл да ти пускам един разговор на Иванов с терорист, когото доста отдавна издирваме.
Хърли се намръщи. Не обичаше толкова нисши служители да се опитват да му измъкват информация по този начин.
— Томас ме предупреди, че няма да искаш да говориш — продължи Кенеди, — но въпреки това имам заповед да получа отговор от теб.
— Какъв отговор?
— Колко души бяха ужилени вчера освен онези, за които бяхме говорили?
— Папката беше дебела. — Той сви рамене. — Срещу някои сметки имаше имена, срещу други — само числа.
— Значи първоначалната ти оценка може би е леко занижена, а?
— Какво имаш предвид?
— Изглежда, че си настъпил интересите на някои хора в Москва, а знаеш на какво са способни, като се ядосат. Не си играй с огъня. Ако само заподозрат, че ние стоим зад това… — Тя поклати глава. — Ще си имаме сериозни неприятности.
— Е, какво? Искаш да потвърдя онова, което не искаш да чуеш, така ли?
— Искам само да знам фактите, за да кажа на Томас. Трябва да предупреди хората ни в посолствата и всеки, който има досег с Иванов, че съществува опасност от наказателни действия.
Хърли изруга, но все пак каза:
— Да, отклоних от парите на кучия син и ако имаме късмет, това ще е началото на края му.
При тези негови думи Кенеди извади малък касетофон и го постави на масата.
— Добре… Чуй тогава този разговор. Много е интересен.
Кенеди натисна копчето и от касетофона се чу пиянският глас на Михаил Иванов:
— Моят пакет… Готов ли е? Нали не си решил да преговаряш с персийците?
— Спазвам уговорката.
Тя спря записа.
— Познат ли ти е първият глас?
Хърли кимна:
— Иванов.
— Да. Ами вторият?
— Не го познавам.
— Полковник Асаф Саяд.
Хърли се впечатли.
— Какво ги е прихванало, та говорят по обикновен телефон?
— Не е по обикновен, но забрави, че съм ти го казала.
— Откъде имаш тогава този запис?
— Не мога да ти кажа.
Кенеди пак пусна записа.
— Кога да очаквам да си го вземете? Предполагам, че ще изпратите някого?