Сега, единствено защото бе пренебрегнал предупрежденията на Хърли, трябваше да се крие зад тази пощенска кутия, да брои изстрелите и да се чуди дали Исмаил няма и втори пистолет. Поредният куршум издрънча върху кутията, после — две секунди затишие. Рап извади ръката си, за да провери дали няма шанс за един изстрел. Дръпна я бързо, защото наблизо изсвистя нов куршум — десетият. Рикошира от бордюра и отхвърча някъде по улицата. На него му се стори, че долови изщракване от пълнител, но не беше сигурен. След части от секундата чу отдалечаващи се стъпки на тичащ човек. Това беше. Негодникът бягаше.
Рап измъкна пистолета изпод дясната си ръка и скочи между две паркирани коли вляво. Като стоеше приведен, надникна над покрива на едната. В този момент либиецът изчезна зад близкия ъгъл. Мич се усмихна доволно. „Бягай колкото искаш — помисли си. — Колкото повече се отдалечим от мястото на изстрелите, толкова по-добре.“
Рап бързо изтича до ъгъла, като се стараеше да се крие зад паркираните коли. Намираха се на левия бряг на Рона и Исмаил тичаше към реката. Излязоха от жилищната част на квартала на някаква търговска улица. Магазините бяха затворени, тротоарите — пусти. Рап излезе на платното и спринтира. Женева, притисната между планините от едната и езерото от другата страна, бе по-гъсто застроена от повечето европейски градове. Улиците едва стигаха да се разминат две малки коли. За американски джип и дума не можеше да става.
Исмаил бягаше трийсетина метра напред. На такова разстояние не беше лесно да го улучиш и от неподвижна позиция, камо ли докато тичаш и се целиш в движеща се мишена. Рап държеше пистолета отстрани на тялото си. Всичко, което носеше, беше черно — дългото палто, панталоните, обувките, оръжието. Черно на черен фон. Идеалното прикритие. С всяка крачка настигаше Исмаил, но в същото време се прикриваше — темето му едва се показваше над покривите на колите. Исмаил го забеляза, когато минаваше между две от тях. Бяха на не повече от двайсет метра един от друг. Или либиецът беше много бавен, или Рап тичаше много бързо.
Вече бяха достатъчно близо. Рап вдигна пистолета, за да стреля, но в този момент либиецът завъртя сака и тогава настана ад. Чантата изригна фонтан от червено-оранжеви искри.
Мич спря и залегна зад парче здрава германска стомана. Броенето на изстрелите нямаше да му помогне срещу оръжието в сака. От скоростта на стрелба предположи, че е или „Узи“, или MAK-10. За лаика всички автомати са еднакви, но в неговия нов занаят калибърът имаше същото значение, както скорострелността. Тъй като мерцедесът лесно спираше куршумите, Рап заключи, че става дума за 9-милиметрово узи. Ако беше MAK-10, щеше да чувства как 5-калибровите боеприпаси пробиват ламарината и рикошират във вътрешността на колата.
Под дъжда от стъкла от счупените прозорци Рап погледна часовника си. Представяше си как либиецът отстъпва, докато стреля. Узито имаше пълнител с двайсет, трийсет и два или четирийсет патрона. В случая едва ли беше с четирийсет, защото нямаше да се побере в сака, а ако бяха двайсет, вече щяха да са свършили. Значи Исмаил имаше трийсет и два патрона и скоро щеше да ги изхаби. Нямаше как да извади оръжието от сака и да го презареди, преди Мич да го настигне.
Гърмежите спряха и на тяхно място улицата се огласи от воя на пет-шест автомобилни аларми. Този път Рап се показа с насочен напред пистолет и пръст на спусъка, готов да стреля. Исмаил го нямаше. Мерна го по-напред по улицата и хукна след него, отново по платното, за да използва колите за прикритие. Мислено отброяваше секундите. Отново се приближи на двайсетина метра. Исмаил погледна назад, вдигна сака и изстреля още един откос. Рап приклекна зад една кола, но не спря. Не успя да преброи дали бяха четири или пет куршума, но изстрелите спряха и либиецът отново побягна. Рап реши, че патроните му са свършили, и се изправи. Вече се тревожеше повече за бързината, отколкото за прикритието си.
На следващата пресечка Исмаил свърна вляво. Рап заобиколи по средата на улицата и когато се показа зад ъгъла, завари неприятна гледка — либиецът стискаше някаква жена за гърлото. Рап не я погледна. Не искаше да я гледа. Млада, стара, слаба, дебела, нямаше значение. Исмаил държеше дясната си ръка в сака, стискаше узито, което може би имаше още патрони, а може би не. Закрещя на Рап да хвърли оръжието, защото иначе ще убие жената. Младежът продължи да се приближава, както го бяха обучавали. Държеше пистолета насочен напред, като продължение на лявото му око, свързано директно с мозъка, който още отброяваше секундите и му крещеше да свършва работата и да се маха.