Не можеше да не мисли за това.
Грешката бе изцяло нейна. Не можеше да го отрече. Не й се случваше често да се държи грубо и противно, но се бе справила добре. Да обиди някого бе нещо, което обикновено правеше само когато бе заслепена от гняв. Ала не можеше да отрече, че в очите на Алън бе видяла и обида, и гняв. Въпреки че целта й бе самосъхранението, не можеше да си прости.
„Мислиш ли, че ти си това, което искам?“
Не. Шелби се облегна назад и обхвана с две ръце чашата си. Не, от самото начало тя знаеше, че не му подхожда, не подхождаше на имиджа му, както и той не подхождаше на нейния. И въпреки това онази първа вечер на терасата на Райтови бе усетила нещо, свързано с него и нея. Много бързо бяха видели прекалено много един в друг. Още тогава някаква мисъл бе пробола подсъзнанието й. „Той може да е мъжът.“ Глупави фантазии като за жена, която никога не си е представяла, че може да иска някой „да е мъжът“. Но не успя да се отърси от тази мисъл.
Чудеше се дали се бе отърсила от Алън. Определено си бе заслужила яростта му и студения гняв в очите му, когато излезе от вратата й. Шелби имаше силата да изтръгне това от него. Бе страшничко и някак… Да, някак прелъстително. Ала от това можеше да стане зла. То бе нещо друго. Злобата отново идваше от чувството й за самосъхранение, когато усещаше, че властта му над нея е твърде голяма. Затова вероятно заслужаваше, макар да не й бе леко, болката и желанието, които той бе оставил в нея.
Облиза устни, като си спомни. Алън Макгрегър имаше две страни, помисли тя. Едната спокойна и разумна, другата твърда и безжалостна. Това го правеше само още по-привлекателен. По-опасен, добави мрачно.
Шелби остави чашата, затвори списанието и се опита да се съсредоточи. В края на краищата, бе го отблъснала, точно както бе решила. Нямаше нужда сега да се чувства нещастна. Бързо захвърли настрани списанието, изправи се и закрачи из стаята. Нямаше да се обажда и да се извинява. Само би усложнила нещата.
И все пак, ако покажеше ясно, че това бе само едно официално извинение и нищо повече… Не, нямаше да е умно, напомни си тя и тръсна глава. Нещо по-лошо, щеше да е тъпо и блудкаво. Вече бе взела своето решение. Винаги се бе гордяла, че знае какво иска и не се отклонява от него.
Погледът й попадна върху балоните, натрупани в безпорядък на кухненската й маса. Те бяха загубили силата си да се реят високо във въздуха и сега лежаха удобно, като спомен от щастлив празник. Шелби въздъхна. Трябваше да ги спука и да изхвърли парчетата. Прокара пръст по едно портокалово-жълто кълбо. Сега бе прекалено късно.
Ако се обадеше и категорично откажеше да бъде въвлечена в разговор… Само едно извинение и нищо друго… Три минути. Прехапа устни. След няколко любезни изречения съвестта й щеше да е чиста. Какво можеше да се случи за три минути по телефона? Погледна отново към балоните. Много неща, напомни си тя. Цялата каша вчера бе започнала от едно телефонно позвъняване.
Докато стоеше в нерешителност, някой почука на вратата. Шелби бързо се обърна с трепнало предчувствие. Още преди чукането да се повтори, вече бе отворила вратата.
— Аз… О, здравей, мамо.
— Съжалявам, че не съм този, който се надяваше да видиш. — Дебора я целуна бързо по бузата и влезе.
— По-добре, че не си — измърмори Шелби и затвори вратата. — Ще ти сипя кафе — усмихна се тя лъчезарно. — Не се случва често да се отбиеш сутрин в неделя.
— Можеш да ми сипеш половин чашка, ако очакваш някого.
— Не очаквам. — Тонът на Шелби бе безизразен и решителен.
Дебора за момент замислено се загледа в гърба на дъщеря си. Печално поклати глава, като са чудеше защо ли се опитва. Вече от десет години не успяваше да разбере Шелби.
— Ако си свободна днес следобед, искаш ли да дойдеш с мен на новата изложба на фламандска живопис в Националната галерия?
Шелби изруга цветисто и лапна палеца си.
— Ох, да не се изгори? Дай да видя.
— Няма нищо — отсече Шелби малко прекалено рязко и отново изруга. — Извинявай — успя да каже по-спокойно. — Само малко се залях. Седни, мамо. — Раздразнено изблъска балоните от масата на пода.
— Е, не си се променила — забеляза Дебора меко. — Все още имаш свой си начин за подреждане. — Изчака, докато дъщеря й се настани срещу нея на масата. — Нещо не е ли наред?
— Да не е наред ли? — Шелби още малко подържа палеца си. — Не, защо?