— О, Господи, дори не мога да си представя какъв ужас е било това за нея.
— Шелби не проговори дни наред, нито една дума. Аз прекарвах много време с нея, докато Дебора се опитваше да се справи със собствената си скръб, с ужаса на децата, с пресата. — Поклати глава, спомнила си плахите отчаяни опити на Дебора да достигне до дъщеря си и мълчаливото отдръпване на Шелби. — Беше ужасно, Алън. Политическите убийства придават публичност на нашата лична скръб. — От нея се изтръгна дълга, измъчена въздишка — звук, който рядко си позволяваше да издаде. — Шелби не заплака чак до деня след погребението. Скърбеше като… Като животно. Първично, диво страдание, което продължи дотогава, докато трая мълчанието й. След това дойде на себе си, може би прекалено добре.
Алън не бе сигурен, че иска да слуша повече. Представяше си детето, което е била някога любимата жена — съсипано, изгубено и объркано. По това време той бе студент втори курс в Харвард, сигурен в себе си и своя свят, близо до семейството си. Дори сега, на тридесет и пет години, не бе изпитвал такава опустошаваща загуба. Баща му… Опита се да си представи внезапната загуба на якия и жизнен Дениъл Макгрегър. Болката, която изпита, бе прекалено разкъсваща. Загледа се към пролетнозелените листа и свежи цветове.
— Какво направи тя?
— Заживя… Като влагаше в това цялата си преливаща енергия, която винаги е имала. Веднъж, когато беше шестнадесетгодишна — спомни си Майра, — ми каза, че животът е игра, която се нарича „Кой знае?“ и че има намерение да опита всичко, преди той да я измами.
— Съвсем в нейния стил — измърмори Алън.
— Да, и като цяло тя е най-добре приспособилото се същество, което познавам. Приема собствените си недостатъци… И може би се гордее с някои от тях. Ала Шелби е водовъртеж от чувства. Колкото повече изразходва, толкова повече има. Вероятно всъщност никога не е престанала да скърби.
— Тя не може да заповядва на чувствата си — избухва Алън с отново обзело го чувство на безсилие. Думите на Майра го бяха попарили. — Колкото и да й е повлияла смъртта на баща й.
— Така е, но Шелби сигурно мисли, че може.
— Прекалено много мисли — изръмжа той.
— Не, прекалено много чувства. Това не е жена, която лесно може да бъде обичана. Нито жена, с която лесно може да се живее.
Алън се насили отново да седне.
— Когато срещнах Шелби, престанах да искам лесна жена. — Сега нещата бяха малко по-ясни и следователно по-лесно разрешими. Специфичните, осезаеми проблеми бяха негов специалитет. Той започна да си припомня думите, които Шелби му каза вчера следобед, язвителното й безразличие. Спомни си, опитвайки се да запази спокойствие, бързо проблесналото в очите й съжаление. — Вчера ми би дузпата — каза тихо.
Майра остави с трясък чая си.
— Каква глупост! На това момиче му трябва… — Замълча сърдито. — Ако толкова лесно се обезсърчаваш, не знам защо изобщо си губя времето. Младите май чакат всичко Да им се поднесе на тепсия. При първото препятствие се отказват. — Баща ти — продължи тя разгорещено — би намерил начин да премине през всичко. А майка ти, на която винаги съм мислила, че приличаш, просто ще се плъзне през който и да е проблем, без да създаде и една вълничка. Много добър президент ще станеш, няма що — завърши сприхаво. — Ще си помисля дали да гласувам за теб.
— Аз не съм се кандидатирал за президент — отговори Алън сериозно, доколкото му позволяваше усмивката.
— Засега.
— Засега — съгласи се той. — Освен това ще се оженя за Шелби.
— О! — Майра изненадано се облегна назад. — Може би все пак ще гласувам за теб. Кога?
Алън замислено вдигна очи към тавана, пресмятайки наум.
— Винаги съм обичал Хайанис порт през есента. — Погледна към Майра и сериозно й се усмихна. — На Шелби ще й бъде много приятно да се омъжи в един ветровит замък, не мислиш ли?
ШЕСТА ГЛАВА
Седмицата има само седем дни. Шелби успя да преживее почти шест от тях, преструвайки се, че не полудява. В петък следобед извиненията за лошото й настроение и разсеяността й започнаха да се изчерпват.
Не спеше добре — затова бе апатична. Не спеше добре, защото имаше много работа, и в магазина, и покрай светските си ангажименти. През цялата седмица не бе отказала нито една покана. Понеже беше апатична, или преуморена, или каквото и да било друго, забравяше разни неща — например да яде. Понеже графикът й се бе разстроил, се чувстваше разнебитена. А понеже се чувстваше разнебитена, нямаше никакъв апетит.
Дни наред бе успявала да се върти в този затворен кръг от оправдания, без нито веднъж да доведе причините до Алън. На няколко пъти си казва, че изобщо не мисли за него. Нито веднъж. Накрая се оказа, че бе започнала да си повтаря по няколко пъти на ден, че не мисли за него. Веднъж се почувства толкова доволна от себе си, задето не го бе удостоила и с една мисъл, че разби една синя ваза в стената на работилницата си.