Да хлътна, повтори наум Шелби. Дойде на себе си, едва когато вратата се затвори.
— Престани! — заповяда тя и издърпа ръката си. После изключи радиото и стаята потъна в тишина. Със закъснение осъзна, че бе допуснала грешка. Сега ясно се чуваше, че дишането й не бе толкова равномерно, колкото би трябвало да бъде. — Алън, ще затварям магазина.
— Добра идея. — Той отиде до входа, обърна табелката и превъртя ключа.
— Чакай малко! — вбеси се Шелби. — Не можеш така… — Гласът й угасна, защото Алън се насочи към нея. Спокойният и решителен поглед в очите му я накара да се отдръпне и да преглътне. — Това си е моят магазин, а ти… — Той заобиколи щанда и гърбът й опря в стената.
— И ние — поправи я Алън и спря точно пред нея отиваме на вечеря.
— Никъде няма да отида.
— Ще отидеш.
Тя го зяпна, объркана и разтреперана. В очите му нямаше гняв. Би предпочела гняв пред такава проста, неподлежаща на обсъждане увереност. Срещу гнева лесно можеше да се пребори с гняв. А ако той бе спокоен, Шелби също щеше да е спокойна. — Алън, ти не можеш да ми нареждаш какво да правя. В края на краищата…
— Нареждам ти. Стигнах до заключението, че през живота си ти прекалено често си била молена и прекалено рядко ти е било нареждано.
— Твоите заключения ни най-малко не ме интересуват — сопна се тя. — Кой, по дяволите, си ти, та да ми нареждаш каквото и да било? — Вместо отговор той я привлече към себе си. — Няма да дойда — започна Шелби. Усещаше нещо, което много приличаше на отчаяние. — Имам си планове за почивните дни. Аз… Аз заминавам на море.
— Къде ти е шлиферът?
— Алън, казах ти…
Алън забеляза лекото яке, висящо на закачалката зад щанда, свали го и й го подаде.
— Ще си вземеш ли чантата?
— Няма ли най-после да проумееш, че няма да дойда с теб?
Без да й обръща внимание, той измъкна чантата й изпод щанда. После взе ключовете, които лежаха до нея, хвана Шелби за ръката и я повлече към задната страна на магазина.
— По дяволите, Алън, казах, че няма да дойда! — Озова се безцеремонно избутана вън на дъжда, докато той заключваше задната врата. — Не искам да ходя никъде с теб.
— Много лошо. — Алън пъхна ключовете в джоба си и облече шлифера си. Шелби упорито стоеше под пороя.
Тя отметна капещата си коса от очите и заби крака в земята.
— Не можеш да ме накараш.
Той вдигна вежди и дълго, замислено я изгледа. Беше бясна, цялата вир-вода и красива по свой собствен начин. И, както забеляза с удоволствие, малко несигурна в себе си.
— Ще започнем да броим колко пъти ще ми кажеш, че не мога — предложи Алън, хвана я здраво за ръката и я задърпа към колата.
— Ако мислиш… — Шелби трябваше да замлъкне, докато той безцеремонно я набута вътре. — Ако мислиш, че се впечатлявам от варварското ти държание, жестоко се лъжеш. — Рядко й се случваше да се държи надменно, ала когато решеше да го прави, бе ненадмината. Дори когато бе мокра до кости. — Върни ми ключовете. — Протегна царствено ръка.
Алън я взе, положи една бавна целувка в средата на дланта и потегли.
Шелби сви ръката си в юмрук, сякаш за да потуши огъня, който се разпространяваше оттам по цялото й тяло.
— Алън, не знам какво ти е станало, но трябва да престанеш. Сега искам да ми върнеш ключовете, за да мога да се прибера.
— След вечерята — обеща той любезно и изкара колата от алеята. — Как мина седмицата?
Тя се облегна и скръсти ръце. Едва тогава осъзна, че още стискаше дъгата на Алън в дланта си. Пъхна я в джоба на якето, което лежеше смачкано на топка до нея, после отново се тръшна назад.
— Няма да вечерям с теб.
— Мисля, че ще е най-добре на някое тихо местенце. — Той зави вдясно, като пълзеше със скоростта на безкрайната колона. — Изглеждаш ми малко уморена, любов моя. Не спиш ли добре?
— Много добре си спя — излъга Шелби. — Снощи се прибрах късно. — Обърна се демонстративно към него. — Бях на среща.
Алън овладя бързо пламналата ревност. Вече не се изненадваше от способността й да усеща по какъв начин може най-много да го подразни. Погледна я за момент в искрящите сиви очи.
— Добре ли си прекара?
— Чудесно си прекарах. Дейвид е музикант, много чувствителен. Много страстен — добави тя с наслада. — Луда съм по него. — Дейвид можеше и да се изненада, защото бе сгоден за една от най-близките й приятелки, ала не вярваше някога отново да стане дума за това. — Всъщност — продължи Шелби с внезапно обзело я вдъхновение, — той ще мине да ме вземе в седем часа. Затова ще ти бъда много благодарна, ако обърнеш и ме оставиш вкъщи.
Вместо да се подчини, както се надяваше, или да избухне, както очакваше, Алън погледна към часовника си: