— Жалко. Съмнявам се, че ще се върнем дотогава. — Докато Шелби седеше в гробовна тишина, той спря до тротоара. — По-добре си облечи якето. Ще трябва да вървим пеша една пряка. — Тя нито отговори, нито се помръдна и Алън се пресегна през нея да й отвори вратата. Устните му докоснаха ухото й. — Освен ако не искаш да останем в колата и да се гушкаме.
Шелби обърна глава към него, готова с яден отговор. Устните й се озоваха допрени до неговите — леко, но убийствено. Бързо изскочи от колата и метна якето върху раменете си.
Щяха да изиграят пиесата, каза си, като се мъчеше да успокои дишането си. А когато си вземеше ключовете, той щеше да си плати. Алън заобиколи колата и дойде до нея, хвана ръката й и я погледна. В следващия момент почувства как първоначалната й съпротива се стопява.
— Имаш вкус на дъжд — прошепна той, преди да се бе поддал на изкушението да довърши обещаното с тази кратка среща на устните, с притискането на телата. Седмицата, прекарана далеч от нея почти го бе побъркала.
Дъждът се лееше върху тях и Шелби си помисли за водопади. Якето се смъкна от раменете й и тя си помисли за дъги. Всички желания, всички страсти нахлуха в нея. Сладки копнежи, полуоформени мечти. Как бе живяла досега без него, когато вече не можеше и една седмица да остане нормална, без да бъде докосвана така?
Алън неохотно се отдалечи от нея. Още малко, разбираше той, и щеше да забрави, че бе на обществено място. Лицето й бе млечнобяло, сияеше в свежия пролетен дъжд. В миглите, ограждащи тези ясносиви очи, блестяха капки. Трябваше да бъдат сами, помисли Алън, в някоя тъмна гора на здрачаване или в окъпано от дъжда поле. Тогава нямаше да има отдръпване. Наметна отново якето на раменете й.
— Харесвам косата ти мокра. — С бавен собственически жест прокара ръка през нея и без да каже нито дума повече, я прегърна през рамо и я поведе по улицата.
Шелби знаеше този ресторант. Тъмните ъгълчета, приглушената музика. Към десет вечерта щеше да бъде шумно и пълно с хора. Човек като Алън тогава би го избягвал, докато тя търсеше точно това. Сега бе спокойно — дървени подове, проблясващи свещи, тихи разговори.
— Добър вечер, сенаторе — засия управителят. След това погледът му попадна върху Шелби и той отново се усмихна широко: — Радвам се да ви видя отново, госпожице Кембъл.
— Добър вечер, Марио — отговори Шелби, като призова на помощ надменността си.
— Масата ви е готова. — Поведе ги към ъгловата маса в дъното, където свещта бе наполовина догоряла. Във вените на Марио течеше достатъчно латинска кръв, за да почувства романтиката и да я оцени. — Бутилка вино? — попита той и поднесе стола на Шелби.
— Пуйи Фюис Бишо — поръча Алън, без да се посъветва с нея.
— Реколта хиляда деветстотин седемдесет и девета — кимна одобрително Марио. — Сервитьорът ще дойде след малко.
Шелби отметна мократа си коса от очите.
— Може би аз искам бира.
— Следващия път — съгласи се Алън добродушно.
— Няма да има следващ път. Говоря сериозно, Алън — заяви тя нервно, защото той прокара пръст по ръката й. — Нямаше да съм тук, ако не ме беше заключил навън. — И не ме пипай така — прошепна яростно.
— Как искаш да те пипам? Имаш много чувствителни ръце — забеляза Алън, преди да бе успяла да отговори. Потърка с палец кокалчетата на пръстите й и усети бързо преминалата тръпка. Тази нощ, обеща си, щеше отново да почувства тази тръпка. Във всяка точка, която пулсираше по тялото й. — Колко пъти си помисли за мен тази седмица?
— Не съм мислила за теб — сопна се Шелби и при тази нова лъжа я прободе чувство за вина. — Добре, и какво, ако съм си мислила? — Опита се да издърпа ръката си, ала той просто вплете пръсти в нейните и я задържа. Това бе обикновен, общоприет жест, какъвто един възпитан мъж би направил на обществено място, без да привлече любопитни погледи. Въпреки че го знаеше, въпреки че се опитваше да му се надсмее, Шелби усети как по пръстите й се разлива удоволствие.
— Чувствах се зле, защото се държах лошо. След твоето поведение тази вечер съжалявам само, че не съм била по-лоша. Мога да бъда — добави заканително.
Алън само се усмихна. В този момент Марио донесе на масата бутилката. Без да откъсва поглед от Шелби, Алън опита виното и кимна:
— Много добре. Има аромат, който остава часове наред. По-късно, когато те целуна, вкусът още няма да е изчезнал.
Кръвта забуча в ушите й.
— Аз съм тук само защото ти ме довлече.
За негова чест Марио не разля нито една капка, докато ги слушаше.
Алън продължаваше да се усмихва и очите на Шелби пламнаха.
— И тъй като не ми даваш ключовете, просто ще отида до най-близкия телефон и ще извикам ключар. Ти ще платиш сметката.