— Би било много по-любезно да не показваш, че си ме хванал в лъжа — забеляза Шелби, докато си проправяха път навън към дъжда. — Което нямаше да стане, ако не ме беше вбесил дотолкова, че да не ми дойде наум по-подходящо име.
— Ако успявам да разбера нещо от това заплетено изречение, излиза, че аз съм виновен. — Алън преметна ръка през раменете й толкова безгрижно и приятелски, че тя не възрази. — Какво ще кажеш да ти се извиня, задето не ти дадох време да измислиш някоя по-достоверна лъжа?
— Струва ми се честно. — Шелби подложи лице на дъжда, забравяйки колко го бе проклинала само преди няколко часа. Бе прохладен, свеж и нежен. Можеше да върви часове под него. — Но нямам намерение да ти благодаря за вечерята — добави тя с проблеснал в очите й смях. Обърна се и се облегна на вратата на колата му. — Нито за виното и свещите.
Алън се вгледа в дръзкото й мокро лице и отчаяно я пожела. В страстта й щеше да има нещо от тази дързост и от свежестта на дъжда. Пъхна ръце в джобовете, преди да се бе поддал на желанието да я притисне към себе си веднага.
— А за дъгата?
Устните й трепнаха в усмивка.
— За нея може и да ти благодаря. Още не съм решила. — Бързо седна в колата. Бе усетила, че коленете й бяха омекнали от дългия поглед, който й бе подарил, преди да заговори. Щеше да е най-разумно да поддържа настроението безгрижно, както в кафето — поне докато се озовеше в безопасност в апартамента си, а той в безопасност навън. — Знаеш ли — продължи, когато Алън седна зад кормилото, — бях решила тази вечер да замина на море. Ти ми обърка плановете.
— Обичаш ли дъждовни плажове?
— Там можеше и да не вали — възрази Шелби. — Ала все едно, обичам.
— Аз най-много обичам плажа по време на буря. — Той зави зад ъгъла. — По залез слънце, когато светлината едва стига, за да гледаш как небето и морето кипят.
— Наистина ли? — Загледа се с интерес в профила му. — Бих си помислила, че предпочиташ спокойни зимни плажове, по които можеш да правиш дълги разходки, потънал в дълбоки мисли.
— Всичко с времето си — измърмори Алън.
Тя го виждаше — светкавиците, гръмотевиците, дивото дихание на вятъра. Кръвта й се сгря, но не само от виното. Подводни течения. От първия момент, когато го видя, бе разбрала, че в него имаше подводни течения, ала сега те изглеждаха по-близо до повърхността. Ако не бе внимателна, в един момент щяха да я отнесат.
— Сестра ми живее в Атлантик сити — продължи той. — Обичам да прескачам дотам в най-странни моменти извън сезона, за да прекарам няколко дни на плажа и да загубя малко пари в нейното казино.
— Сестра ти има казино? — Шелби отново се обърна към него.
— Съсобственици са с мъжа си в две казина. — Бързо й се усмихна, развеселен от прозвучалата в гласа й изненада. — Рина едно време играеше комар. И сега го прави от време на време. Ти какво очакваше, че моето семейство е много сериозно, много благопристойно и много скучно, така ли?
— Не съвсем — отговори тя, макар че до голяма степен бе точно така. — Поне от това, което съм слушала от Майра за баща ти. Тя изглежда много го харесва.
— Двамата обичат да спорят. Той е също толкова властен като нея.
Паркира пред дома й и слезе, преди да бе успяла да му каже, че нямаше нужда да си прави труда да я изпраща до вратата. Докато се изкачваха по стълбите, Шелби по навик бръкна в чантата си за ключовете.
— Още са у мен — напомни й Алън и ги извади от джоба си. Без да откъсва поглед от нея, ги залюля в ръката си. — Сигурно струват колкото чаша кафе.
Тя се намръщи:
— Това е подкуп.
— Подкуп ли? — Погледът му бе мек и спокоен. — Не, това беше предположение.
Шелби се поколеба, после въздъхна. Вече го познаваше достатъчно добре, за да разбира, че могат цял час да обсъждат предположението му на стълбището и накрая пак да свършат с неговата чаша кафе. Отстъпи настрани и му предостави да отключи вратата.
— Кафе — заяви тя, сякаш определяше граничната линия. После си свали якето и небрежно го хвърли на един кухненски стол. Котаракът се измъкна изпод него, скочи на пода и я погледна със здравото си око. — Ох, извинявай. — Порови из бюфета и извади плик с котешка храна. — Той е виновен — обясни Шелби на Моше. Когато котаракът се нахвърли върху храната, тя погледна отново към Алън: — Не обича да закъснявам с вечерята му. Много е точен.
Алън изгледа с любопитство дебелия лаком котарак.
— Не изглежда отпаднал.
— Не е. — Шелби отметна перчема от очите си, обърна се към умивалника и напълни кафеварката с вода. — Но лесно се ядосва. Ако… — Загуби за миг мисълта си, защото ръцете на Алън се отпуснаха върху раменете й. — Ако забравя да го нахраня, той… — Устните му се затвориха върху ухото й и кафеварката издрънча в умивалника. — Той се цупи — довърши тя и рязко спря водата. — Съквартирантите, които се цупят — успя да произнесе с внезапно изтънял глас, докато слагаше кафеварката на котлона, — усложняват нещата.