— Представям си — измърмори Алън, повдигна косата от врата й и впи зъби в чувствителната кожа. Шелби почувства как пламва и се помъчи да включи щепсела в контакта. — Шелби… — Ръцете му се плъзнаха към кръста й.
Нямаше да му обръща внимание, каза си тя. Изобщо нямаше да обръща внимание на това, което правеше с нея.
— Какво?
— М-м-м. — Алън плъзна устни отстрани на шията й и откри, че ароматът й там бе по-трептящ, точно над ключицата. Описа я с език и чу как Шелби бързо и несигурно пое дъх. — Не сложи кафе в кафеварката.
Тя потрепери и се вкопчи с две ръце в масата, за да не й се случи отново.
— Какво?
Той се пресегна край нея да издърпа, щепсела от контакта.
— Ти — подзе Алън и я обърна към себе си — не сложи кафе. — Целуна леко ъгълчето на устните й, после другото.
Шелби почувства моментна слабост и затвори очи.
-Къде?
Устните му се затвориха върху ключицата й.
— В цедката на кафеварката.
— Ей сега ще го прецедя — прошепна тя, когато устните му се плъзнаха по клепачите й. Чу тихия му смях и се учуди защо звучи победоносно. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да овладее огъня, който вече излизаше извън контрол. — Алън… — Леки като перце целувки обсипваха лицето й и наливаха масло в огъня. — Ти се опитваш да ме прелъстиш.
— Не се опитвам. — Той захапа нежно устните й, после ги остави незадоволени, за да се спусне към шията й. Искаше да почувства този отчаяно блъскащ се пулс. — Аз те съблазнявам.
— Не. — Шелби вдигна ръце към гърдите му, за да го отблъсне, ала те, кой знае как, се обвиха около врата му. — Няма да правим любов.
Алън едва сдържаше пламтящото си нетърпение. Вплете пръсти в косите й.
— Няма ли? — Отново погъделичка устните й.- Защо?
— Защото… — Тя се мъчеше да си спомни коя е, къде е. — Защото това е… Пътят към ада…
Той сподавено се засмя в устните й. След това езикът му се плъзна вътре.
— Опитай отново.
— Защото… — Не разбираше как желанието можеше да се разгаря толкова бързо. То не можеше да бъде толкова болезнено. Страстта не трябваше да идва на изнурителни вълни. Знаеше, защото бе изпитвала и едното, и другото. Това трябваше да е нещо различно, но то сякаш изобщо нямаше име. Обзе я слабост, такава слабост. И бясна, изгаряща сила, заплашваща да погълне всичко, което Шелби познаваше. — Не. — Почувства паника, остра и реална. — Не, прекалено много те искам. Не мога да позволя това да се случи, не виждаш ли?
— Късно е. — Все още обсипвайки лицето й с целувки, Алън я поведе през апартамента. — Много е късно, Шелби. — Смъкна блузата от раменете й и я пусна на пода. Този път, първия път, това щеше да бъде прелъстяване. Такова, което и двамата да си спомнят, докато са живи. — Слаба си — прошепна той. — Твърде си слаба, за да се съпротивляваш. — Без да бърза, плъзна длани нагоре по ръцете й, по раменете й. — Знаеш ли колко често съм си представял как съм така с теб? Колко често съм си представял, че те докосвам… — Пръстите му преминаха по тънкия комбинезон над гърдите й. — Ето така… — Полата й беззвучно се свлече на пода пред прага на спалнята. — Чуваш ли дъжда, Шелби?
Отпуснаха се на леглото и тя усети под раменете си покривката.
— Да.
— Сега ще правя любов с теб. — Устните му отново бяха до ухото й, разрушавайки всякаква видимост за отказ. — И всеки път, когато чуеш дъжда, ще си спомняш.
Нямаше да трябва да чуе дъжда, за са си спомня, помисли Шелби. Случвало ли се бе някога сърцето й да бие така бързо? Бе ли изглеждала някога кожата й толкова мека? Да, чуваше дъжда, барабанящ по покрива и по перваза на прозореца. Ала нямаше да има нужда да го чуе отново, за да си спомни как съвършено пасват устните му на нейните, как тялото й сякаш се слива с извивките на неговото. Щеше да е достатъчно да си помисли за него, за да си спомни как мократа свежест на дъжда бе попила в косата му или как устните му прошепваха името й.
Никога досега не бе дарявала мъжа с отстъпчивост, макар и да не го осъзнаваше. Сега се поддаваше, оставяше го да я води натам, където толкова не бе искала, или толкова се бе страхувала да отиде. В забравата.
Алън сякаш искаше да я докосне и вкуси цялата, но толкова бавно, толкова пълно, че тя можеше да се носи върху чувствата си, безтелесна като мъгла. Само с върховете на пръстите си, само с устни той я довеждаше до неустоимо удоволствие.