Тя се бореше с усмивката си.
— Малко.
— Това ми се струва странно като за човек с твоя апетит.
— Вярно, ям много. А ти?
— Макгий има грижата.
— Макгий ли?
— Може да се каже, че той е от свитата на нашето семейство. — Алън нави един разрошен кичур около пръста си. — Беше нашият иконом още когато аз бях малък, а щом се преместих във Вашингтон, по неговия си търпелив и непоклатим начин настоя да дойде с мен. — Възнагради я с една от редките си усмивки. — Винаги съм му бил любимец.
— Така ли? — Шелби лениво сплете ръце под главата си. Представяше си го като момче, което разбира повече от другите момчета и го съхранява. — И защо?
— Ако не бях толкова скромен, щях да ти призная, че винаги съм бил възпитано, кротко дете, което нито за момент не е създавало ядове на родителите си.
— Лъжец — сряза го тя. — А откъде ти е счупеният нос?
Усмивката му стана тъжна.
— Рина ме удари.
— Сестра ти ти е счупила носа? — Шелби избухна в смях, в който не се долавяше никакво съчувствие. — Комарджийката, нали? О, много ми харесва!
Той хвана с два пръста носа й и бързо го завъртя.
— Тогава много ме боля.
— Предполагам. — Продължаваше да се смее. — Тя имаше навика да те бие ли?
— Не ме е била — поправи я Алън с известно достойнство. — Опитваше се да удари Кейн, задето я дразнеше, че правила мили очи пред някакъв негов приятел.
— Типични братски вълнения.
— Във всеки случай — продължи той, — аз се опитах да я отскубна от него, тя отново замахна, не го улучи и удари мен. Страхотно кроше, доколкото си спомням. — Шелби отново прихна. — Тогава реших, че няма да ставам дипломат. Винаги неутралната страна получава юмрука в лицето.
— Сигурна съм… — Тя отпусна глава на рамото му. — Сигурна съм, че е съжалявала.
— Отначало да. Ала си спомням, че след като спря да ми тече кръв и престанах да заплашвам, че ще убия и нея, и Кейн, реакцията й беше почти като твоята.
— Безчувствена. — Шелби го целуна извинително. — Горкичкият. Знаеш ли какво, в знак на покаяние ще видя какво мога да направя за закуската. — С внезапно избликнала енергия тя му подари една последна целувка и скочи от леглото. — Хайде, ела да видим какво има в кухнята. — Намери халата си, захвърлен на един стол, навлече го и изчака Алън да си обуе панталоните. — Ти можеш да направиш кафето — предложи Шелби, — докато аз видя дали в хладилника има нещо, което става за ядене.
— Звучи обещаващо — измърмори той.
— Е, не ставай гаден, преди да си видял какво ще се получи — посъветва го тя. Минаха през хола, където котаракът се претърколи на дивана, без да им обръща внимание. — Още се муси — заключи Шелби с въздишка. — Сега ще трябва да му купя пилешки дробчета или нещо такова. — Спря да сложи паничката с вода пред клетката на Леля Ем. — Много е прихватничав, нали? — каза на папагала. Птицата изкряска нетърпеливо, с което изчерпа целия си речник.
— Май е кацнала накриво — забеляза Алън.
— О, не. Ако каже нещо, значи е в добро настроение.
Той погледна с интерес към Шелби:
— Тя каза ли нещо?
Вместо отговор Шелби му връчи паничката за вода.
— Ето, заеми се с това, преди да направиш кафето.
— Без да чака съгласието му, отиде до външната врата да донесе вестника. Алън погледна към съдинката като мъж, на когото са дали да държи напикано бебе.
— Изглежда близкоизточната обиколка на президента продължава да е новина номер едно — отбеляза тя и хвърли вестника на масата. — Ти обичаш ли да пътуваш?
Алън разбра подтекста на въпроса и преди да отговори, спря водата.
— Понякога ми е приятно. Понякога просто се налага. Не винаги е възможно да избирам кога и къде да отида.
Шелби с усилие се отърси от лошото си настроение.
— Сигурно е така. — Отвори хладилника и се загледа вътре, докато го чу как отиде до клетката. Не мисли за това, заповяда си разгорещено. Днес не бива да мислиш за това. — Е — подзе весело, когато Алън се върна в кухнята, — тук имаме четвърт мляко, някакви остатъци от китайска храна, едно малко парченце козе сирене и едно яйце.
Той дойде да надзърне през рамото й.
— Едно яйце ли?
— Добре, де, почакай малко. — Прехапа устни. — Трябва да се обмислят възможностите.
— Можем да обмислим възможността за ресторанта зад ъгъла.
— Този човек няма никакво въображение — възмути се тя и се замисли. — Я да видя… — Отвори бюфета и се зарови в него. — Добре, тук имам… Три, четири, пет филии хляб, ако броим и крайчетата. Пържени филийки! — Усмихна се победоносно.
Алън кимна:
— Добре, крайчетата са за теб.