— Това много ли беше?
— Любов моя, за Макгий това беше истинско красноречие.
— Хм, на мен той ми хареса — реши тя, докато се поразходи из стаята. — Особено начина, по който, без да каже и една дума, те сгълча, задето цяла нощ не си се прибрал.
Пъхна ръце в дълбоките джобове на тясната си пола и се загледа в морския пейзаж на стената. Стаята бе подредена, спокойна, с неуловими бурни щрихи. Подхождаше му, реши Шелби. Спомни си за нефритовозелената купа, която направи на следващия ден, след като се запозна с него. Алън трябваше да я има в тази стая. Странно, че бе направила нещо, което толкова съвършено се вписваше в неговия свят. А защо да не можеше?
Отърси се от тази мисъл, обърна се към него и му се усмихна:
— Харесва ми как живееш.
Това просто твърдение го изненада. Шелби не бе по простите твърдения. Той бе очаквал от нея някакъв весел коментар с хитра двусмислица. Приближи се до нея и плъзна ръце нагоре по ръкавите на все още мокрото й сако.
— Харесва ми да те виждам тук.
Отчаяно й се прииска да се притисне към него, точно в този момент. Ако само можеше Алън да й каже, че всичко винаги ще бъде както сега, че нищо няма да се промени, нищо няма да им попречи… Вместо това докосна с длан бузата му и безгрижно каза:
— По-добре върви да се преоблечеш, сенаторе. Колкото по-рано отидем там… — усмихна се тя, — толкова по-рано ще можем да си тръгнем.
Алън притисна пръсти към устните й.
— Харесва ми твоят начин на мислене. Няма да се бавя.
Останала сама, Шелби затвори очи и се поддаде на паниката. Какво щеше да прави? Как можеше да го обича така, толкова да има нужда от него, когато съзнанието й крещеше предупредително: „Недей. Внимавай. Помни!“
Имаше дузина твърди, непоклатими причини да не могат да бъдат заедно. Можеше да ги изброи всичките, когато той не я гледаше. Дори нямаше нужда от треперливия смътен страх, който удържаше някъде в подсъзнанието си.
Отново огледа стаята, този път по-внимателно. Тук имаше ред, стил, на който тя се възхищаваше, ненатрапващо се богатство, което разбираше. Изтънченост без маниерност. Но това не бе нейният стил. Шелби живееше в хаос не защото бе мързелива или прекалено безразлична към порядъка в своя живот, а защото предпочиташе хаоса.
У Алън имаше една вродена доброта, която тя не бе сигурна, че притежава. Търпимост, която бе сигурна, че няма. Той разчиташе на факти или на теории, които са добре обмислени. Шелби разчиташе на въображение и вероятности. Това бе лудост, каза си тя и прокара ръка през косата си. Как можеха двама души, които имат толкова малко общо помежду си, да се обичат толкова много?
Трябваше да избяга, напомни си Шелби. Трябваше да избяга бързо и надалеч още в първия миг, когато го видя. Тихо се засмя и прекоси стаята. Това нямаше да й помогне. Можеше да бяга като подгонен заек, но Алън щеше да я следва, спокойно и без да бърза. И когато тя паднеше, останала без дъх, той щеше да е вече там и да я чака.
— Чаят ви, госпожице Кембъл.
Шелби се обърна и видя Макгий да влиза с порцеланов сервиз, който тя просто трябваше да пипне.
— О, Майсен… Червен каменин. — Вдигна нежната, красиво изрисувана чашка. — Йохан Бьотгер, началото на осемнайсети век… Прекрасно. — Гледаше чашата, както студент по изкуствата би гледал творението на майстор. Винаги бе мислила, че в музеите трябва да се пазят зад стъклени витрини само някои незаменими експонати, докато другите трябва да бъдат докосвани и използвани. — Той така и не изпълнил целта на живота си — прошепна Шелби, — да постигне източното съвършенство на цветовете… Ала докато се опитвал, сътворил тези прекрасни неща.
Улови погледа на иконома и усети, че той я преценява доста критично. Развеселена, остави чашката обратно на подноса.
— Извинявайте, Макгий, унесох се. Винаги съм обичала глината.
— Глината ли, госпожице?
Тя почука с пръст по чашата.
— Всичко започва оттам. Просто една буца от някакъв вид кал.
— Да, госпожице. — Той реши, че би било недостойно да се впусне в тази тема. — Не бихте ли желали да седнете на дивана?
Шелби се подчини. Гледаше го как старателно подрежда сервиза на масата пред нея.
— Макгий, Алън винаги ли е бил така спокойно непоклатим?
— Да, госпожице — отговори той, без да се замисля.
Фразата бе толкова съвършено на място.
— Точно от това се страхувах — измърмори тя.
— Извинете, госпожице?
— Какво? — Шелби стреснато вдигна поглед и поклати глава: — Нищо, съвсем нищо. Благодаря ви, Макгий.
Отпи, учудена защо си бе направила труда да пита, след като бе знаела отговора. Алън винаги щеше да спечели, независимо върху каква област от живота се съсредоточеше. За момент се вторачи в бледорозовия чай. Точно от това най-много се страхуваше.