— Колко ли е цената на една мисъл в днешните времена на инфлация? — зачуди се на глас Алън, спрял на прага. Шелби изглеждаше толкова красива, толкова далечна. След това вдигна очи с усмивка, от която стана още по-красива, а далечината се стопи.
— Наистина беше бърз — похвали го тя и също толкова безгрижно се измъкна от въпроса. — Страх ме е, че прекалено много се възхитих от сервиза ти за чай и изнервих твоя иконом. Сигурно се чуди дали няма да пъхна чинийката в чантата си. — Остави чашата и се изправи. — Готов ли си да бъдеш чаровен и известен? Струваш ми се готов.
Алън вдигна вежди:
— Имам чувството, че за теб „известен“ е опасно близо до „улегнал“.
— Не, още си много далеч — успокои го Шелби и излетя в коридора. — Ако започнеш да клониш към „улегнал“, ще те смушкам.
Той я спря, като обви ръце около кръста й.
— Не съм го правил от един час и двадесет и три минути. — Устните му покриха нейните — бавно, уверено, докарвайки я точно до ръба на лудостта. — Обичам те. — Улови долната й устна между зъбите си, после я пусна, ала само за да се наклони под друг ъгъл и да я целуне по-дълбоко. Почувства как сърцето й се втурва срещу неговото, почувства онова дълго, лениво омекване на костите й, след което, Алън знаеше, тя преставаше да отстъпва и ставаше алчна. — Тази вечер, с когото и да танцуваш, мисли за мен.
Шелби вдигна поглед, останала без дъх. В очите му видя онази овладяна всепоглъщаща страст, на която никога не можеше да устои. Ако й позволеше, тя щеше да я залее, да я погълне. Шелби отметна глава и устните й се озоваха на един дъх разстояние от неговите.
— Тази вечер — прошепна тя дрезгаво, — с която и да танцуваш, ще желаеш мен. — Облегна глава на рамото му, обвила ръце около кръста му. — И аз ще знам.
В този момент мярна отраженията им в дългото скосено огледало на стената. Алън, издокаран и изискан, бе толкова традиционен с черната си вратовръзка, колкото Шелби бе нетрадиционна с плътно прилепващото кадифено сако и тясна розова пола, които бе открила в един магазин за старинни дрехи.
— Алън… — Извъртя го с лице към огледалото. — Какво виждаш?
Прегърнал я през кръста, той се вгледа в отраженията им. Главата й стигаше до брадичката му. Коя ли друга червенокоса можеше не само да носи този оттенък на розовото, но и да изглежда толкова очарователна с него? Сякаш бе излязла от това старинно огледало през века, в който е било изработено. Ала на шията й вместо камея висеше дебела усукана златна верижка, най-вероятно от някое тясно магазинче в Джорджтаун. Непокорните й коси се спускаха в безпорядък около бледото ъгловато лице. Леката сянка на тревога в очите й я правеше да прилича повече на бездомното дете, с което първия път я бе сравнил.
— Виждам двама души, които се обичат — отвърна Алън, приковал очи към нейните в огледалото. — Двама души, които са много различни и които изглеждат необикновено добре заедно.
Шелби отново облегна глава на рамото му. Не бе сигурна дали бе доволна или не, че толкова точно бе разчел мислите й.
— Той би изглеждал много добре и по-подходящо с една студена блондинка с много стилна черна рокля.
Алън сякаш за момент се замисли върху това.
— Знаеш ли — каза меко, — това е първият път, когато те чувам да говориш като пълно магаре.
Тя отново се вгледа в образа му, в леко заинтригуваното и съвсем благоразумно изражение на лицето му, и се засмя. Какво ли друго можеше да направи?
— Добре, само заради това ще се държа не по-малко достойно от теб.
— Боже опази — измърмори Алън и я задърпа към входната врата.
Елегантно осветление и искрящ кристал. Бели ленени салфетки и блясък на сребро. Шелби седеше край една от над двадесетте големи кръгли маси. От едната й страна бе Алън, от другата — шефът на бюджетната комисия. Похапваше си коктейл от скариди и с лекота поддържаше плавен разговор.
— Ако не си толкова упорит, Лио, и опиташ с алуминиева ракета, може би ще видиш как играта ти се подобрява.
— Играта ми наистина се е подобрила. — Оплешивяващият набит политик размаха лъжицата си към нея. — От шест месеца не сме играли с теб. Сега вече няма да ме биеш.
Едното блюдо бе отнесено и заменено с друго. Шелби се усмихна и отпи от чашата си с вода.
— Ще видя дали мога да се измъкна за два часа и да прескоча до клуба.
— Направи го. С най-голямо удоволствие ще те разбия!
— Ще трябва да внимаваш за фаловете — напомни му тя, все още с усмивка в очите.
Беше благодарна на съдбата, задето я бе разположила до Лио. С него можеше да е спокойна и естествена. В огромната висока зала имаше десетки хора, които познаваше, но само с една шепа от тях би й било наистина приятно да прекара един час.