Амбиция. Разнасяше се из стаята като парфюм. Не срещу нея бе против Шелби, а срещу сковаващите, непоклатими правила и традиции, които вървяха ръка за ръка с нея. Ръка за ръка с Алън, напомни си тя и отхвърли тази мисъл. Бе му обещала да се държи по най-добрия начин. Бог й бе свидетел, че се опитваше.
— Освен това слабият ти бекхенд…
— Остави на мира моя бекхенд — изсумтя Лио, наведе се малко напред й се намръщи на Алън: — Играл ли си някога тенис с тази вихрушка, Макгрегър?
— Не, не съм… — Очите му се насочиха към Шелби. — Още…
— Е, предупреждавам те, че това момиченце изпитва някакво злорадо удоволствие, когато побеждава. Няма уважение и към възрастта — добави той и взе вилицата си.
— Още нямам намерение да ти пускан точки заради годините — заяви Шелби. — Когато губиш, имаш навика безогледно да ги преувеличаваш.
На устните му заигра усмивка.
— Дявол такъв — обвини я той. — Само чакай до реванша.
Тя със смях се обърна към Алън:
— Играеш ли тенис, сенаторе?
— От време на време — отвърна той с лека усмивка. Не добави, че в Харвард е бил състезател по тенис.
— Винаги съм си представяла, че твоята игра е шахматът- планове, дългосрочна стратегия.
Алън посегна към чашата си с вино. Продължаваше да се усмихва загадъчно.
— Ще трябва да изиграем една игра.
Тихият й смях го обля.
— Струва ми се, че вече сме го направили.
Ръката му леко докосна нейната.
— Искаш ли реванш?
Шелби го погледна така, че кръвта му кипна.
— Не. Следващия път може да не успееш да ме надхитриш.
Господи, как му се искаше тази безкрайна вечеря най-после да свърши! Искаше я насаме, където можеше да смъкне пласт по пласт дрехите й и да усети как кожата й се сгорещява. Където можеше да гледа как тези смеещи се сиви очи се замъгляват, докато разбере, че тя не мисли за нищо, освен за него. В сетивата му пулсираше нейният аромат, не уханието на розите в средата на масата, не миризмата на следващото блюдо, което току-що бе сервирано. Чуваше нейния глас — нисък и съвсем леко гърлен, — а не шумоленето на плат и разговорите от всички страни. Можеше да говори с конгресменката от дясната си страна, да говори, сякаш живо се интересува от всичко, което му казва. Ала мислеше как прегръща Шелби и как я чува да прошепва името му, когато го докосва.
Тази острота на желанието щеше да се притъпи, каза си той. Един мъж може да се побърка, ако толкова силно иска една жена. С времето страстта щеше да се превърне в по-удобно чувство — едно докосване по средата на нощта, една усмивка през стаята. Загледа се в профила й, докато тя продължаваше да се шегува с Лио. Тези остри елфически черти, този рошав пламък на косата й… Шелби никога нямаше да бъде удобна. Желанието никога нямаше да се притъпи. И това бе неговата съдба, както и нейната. Никой от двамата не можеше да го спре.
През приглушената музика на приливи и отливи се чуваха разговори. Към тавана се издигаше димна пелена от цигарите, лулите и пурите след вечерята. Разговорите се въртяха около политиката, понякога остри, понякога прагматични. Каквато и друга тема да се подхванеше, тя неизменно бе свързана със същината на техния свят. Алън чу как Шелби се изказа кратко и неласкаво за един спорен законопроект, насрочен за гледане от Конгреса през следващата седмица. Това вбеси мъжа, с когото говореше, въпреки че той стискаше зъби и се мъчеше да запази самообладание, което тя сякаш нарочно се опитваше да разбие. Въпреки че Алън бе съгласен с позицията й, тактиката й бе… Бунтарска, реши той след малко. От нея никога нямаше да стане дипломат.
Дали знаеше колко е многостранна? Както ненавиждаше политиците като цяло, можеше да общува с тях на техния собствен език, да говори с техния глас, без да проявява и най-малка неловкост. Ако изобщо се чувстваше неловко, добави Алън. Не, ако някой се чувстваше неловко, това бе отсрещната страна. Плъзна поглед по другите хора на тяхната маса, без да прекъсва разговора си с конгресменката. Шелби не притежаваше тяхната изтънченост, тяхното лустро. И той знаеше, че това бе въпрос на неин личен избор. Нещо повече, тя решително не желаеше да ги притежава. Изобщо не се правеше на неповторима. Шелби бе неповторима.
Изисканата брюнетка срещу него може да беше по-красива, блондинката по-царствена, но когато вечерта свършеше, човек щеше да си спомня Шелби. Депутатката от Охайо можеше да има закачлив нрав, а заместник министърката на външните работи можеше да е много ерудирана, ала човек искаше да говори с Шелби. Защо? Причината бе, че нямаше причина, която да може да се посочи. Просто беше така.