— Добре. Най-общо казано, не изключвам възможността да се намеся в голямата политика, когато му дойде времето.
— Достатъчно честно — одобри Лио и кимна към Шелби. — На мен лично момичето ми харесва. Ала дали ще е подходяща за теб? Никога не съм си ви представял двамата заедно.
— Така ли? — Тонът му бе мек, но очите му едва доловимо се присвиха.
— Дъщерята на Кембъл… Тя познава играта, още от дете знае какво значи предизборна кампания. Няма нужда да бъде учена на протокол или дипломация. Разбира се, малко е непокорна, дива. — Внимателно изтръска пепелта от пурата си. — Всъщност, като стана дума за това, не много малко. Години наред си хаби силите да се надсмива над вашингтонската политическа сцена. Има хора, които я харесват заради това, аз съм един от тях, обаче някои се нервират. — Лио отново лапна пурата и я задъвка. Алън мълчеше. — Но пък е възможно да се ошлайфат някои остри ръбове. Тя е млада. Излишната яркост може да се тушира. Образованието и семейството й са безукорни. Има достатъчно блясък, за да привлича хората към себе си, недостатъчно, за да ги отблъсква. Има собствен бизнес, който върви успешно и може да се справя с тълпата. Като цяло, отличен избор — заключи той. — Ако можеш да я вкараш в пътя.
Алън остави чашата си, за да не се изкуши да я хвърли.
— От Шелби не се иска да ми подхожда — каза той с убийствено спокоен глас. — От нея не се иска да е нищо, освен това, което сама реши. Нашите отношения не са подчинени на политиката.
Лио намръщено се загледа във върха на пурата си. Разбираше, че е засегнал болно място, ала много му харесваше как Алън владее гнева си. Не бе разумно начело на въоръжените сили да се поставя избухлив човек.
— Разбирам, че имаш право и на личен живот, Алън. Но когато се включиш в голямото състезание, включваш в него и жената до теб. Ние сме общество, което държи на семейството. Единият е отражение на другия.
Съзнанието, че това бе вярно, само го вбеси още повече. Точно това Шелби не приемаше, точно от това се страхуваше. Как можеше да я предпази от него и в същото време да остане такъв, какъвто бе?
— Каквото и да реша да правя, Шелби остава свободна да остане точно това, което е. — Той се изправи. — Това е положението.
ДЕВЕТА ГЛАВА
В понеделник, когато Шелби отваряше магазин „Калиопа“, грееше слънце, а тя бе в най-прекрасно настроение. Ала дори зад прозорците да бушуваше ураган, радостта й нямаше да се помрачи. Бе прекарала една дълга ленива събота с Алън, без нито веднъж да излезе от апартамента си. Без нито веднъж да й се прииска.
Сега седна зад щанда и реши да пусне до себе си част от външния свят. Извади сутрешния вестник и както винаги го отвори най-напред на сатиричната страница. Какви герои щяха да се появят в „Макинтош“ и какво щяха да разкажат за себе си? Опря брадичка на ръцете си и се разсмя. Както винаги, рубриката бе малко грубиянска, но въпреки това развеселяваше. Шелби се надяваше, че вицепрезидентът бе запазил чувството си за хумор, след като бе прочел малката си роля в сутрешната колонка. От опит знаеше, че хората под светлините на прожектора рядко имат нещо против да бъдат окарикатурени — до определена степен. Рекламата — сатирична или не — си бе реклама.
Тя погледна подписа под карикатурите. Авторът се бе представил само с инициалите „Г.К.“ Може би когато човек толкова често и толкова откровено бие по хорското самочувствие, най-добре е да запази анонимност. Шелби не би могла да го направи. Просто не бе в характера й да бъде остроумна анонимно.
Посегна разсеяно към преполовената чашка с изстиващо кафе и продължи да преглежда страницата. Хуморът винаги й помагаше да започне леко деня и я убеждаваше, че каквито и чудатости да има в света, за тях винаги можеше да се намери място. Докато отпиваше, вратата на магазина се отвори и тя вдигна поглед.
— Здрасти. — Усмихна се на Морийн Френсис и отмести вестника. Брюнетката не приличаше на жена, която дори би могла да има нещо модно, какво остава да го носи. Тази сутрин това бе яркосин копринен костюм с елегантна пролетна кройка. — Хей, изглеждаш страхотно — възхити се Шелби, без да си и помисля, че тя би могла да носи такова нещо.
— Благодаря. — Морийн остави на щанда кокетно кожено куфарче. — Дойдох да си взема грънците и да ти благодаря.
— Ще ги донеса. — Шелби се вмъкна в задната стаичка, където бе поръчала на Кайл да ги остави. — А за какво ми благодариш? — извика отвътре.
— За връзката. — Морийн не успя да сдържи любопитството си, провря се зад щанда и надзърна в работилницата. — Чудесно е — обяви тя, вторачена с недоумението на дилетант в грънчарското колело. — Много ми се иска някой път да те погледам как работиш.