— Ако ме хванеш в подходящо настроение в сряда или събота, ще ти покажа набързо.
— Може ли да ти задам един глупав въпрос?
— Разбира се. — Шелби погледна през рамо. — Всеки има право на три глупави въпроса седмично.
Морийн направи широк жест към работилницата и магазина:
— Как се оправяш сама с всичко това? Искам да кажа, аз знам какво е да започнеш свой собствен бизнес. Това е нещо достатъчно трудно и сложно, ала ако добавиш и такова творчество, часовете, които отнема създаването на нещо, и после да превключиш на търговия…
— Това не е глупав въпрос — реши Шелби след моментно замисляне. — Предполагам, че ми е приятно да се занимавам и с двете. Тук обикновено съм съвсем усамотена. — Там — посочи към магазина — не съм. Освен това обичам да правя нещата така, както на мен ми харесва. Ти сигурно също, иначе и досега щеше да си в онази фирма в Чикаго.
— Да, но и досега има моменти, когато се изкушавам да се втурна обратно към безопасността. — Вгледа се в гърба на Шелби. — Не си представям, че и с теб е така.
— В несигурността има нещо забавно, не мислиш ли? — възрази Шелби. — Особено ако вярваш, че ако паднеш, някъде долу трябва да има мрежа, която да те улови.
Морийн се засмя и поклати глава:
— Може и така да се каже — прави си удоволствие ето и вземай останалото от съдбата.
— С две думи — съгласи се Шелби, подаде й едната кутия и нарами другите две. — Като спомена за връзка, предполагам, че имаше предвид Майра.
— М-м-м, да. Обадих й се в събота следобед. Само трябваше да произнеса „Шелби“, и тя ме покани на кафе днес сутринта.
— Майра не обича да си губи времето. — Шелби издуха бретона от очите си и остави кутиите на щанда. — Ще ми кажеш ли как е минало?
— Ти ще си първата — обеща Морийн. — Знаеш ли, не всеки има такова желание да прави услуги дори на близки приятели, какво остава на непознати. Наистина ти благодаря.
— Ти каза, че те бива — напомни й Шелби с усмивка и започна да пише касовата бележка. — Помислих си, че може и да е вярно. Във всеки случай, днес следобед може вече и да не мислиш, че е чак толкова голяма услуга. Майра е костелив орех.
— Аз също. — Морийн извади чековата си книжка. — И съм ненаситно любопитна. Можеш да ми кажеш да си гледам работата — започна тя и хвърли един бърз поглед към Шелби, — ала не мога да не те попитам какво стана със сенатор Макгрегър. Трябва да си призная, че в момента не го познах. Взех го за един обичаен влюбен маниак.
Шелби се замисли над това определение и откри, че й харесва.
— Той е упорит мъж — каза тя и откъсна бележката. — Слава Богу.
— Добре. Харесвам мъж, който мисли с дъги. Е, по-добре да занеса тези кутии в колата, ако не искам да закъснея.
— Ще ти помогна. — Шелби хвана кутиите и задържа вратата, за да мине Морийн.
— Колата е тук отпред. — Тя отвори задната врата на кокетното малко комби. — Може и да мина покрай теб някоя сряда или събота.
— Чудесно. Ако ти изръмжа, просто почакай да ми мине. Успех!
— Благодаря. — Морийн затвори капака и обиколи колата. — Предай много поздрави на сенатора.
Шелби се засмя, помаха й и се върна в магазина. Щеше да опакова онази зелена купа. Този път тя щеше да изненада Алън.
Алън все едно щеше да получи изненада, макар че тя не би трябвало да го изненадва.
Не му се случваше често да се чувства раздразнен, но тази сутрин имаше среща след среща. Не му се случваше често да се чувства притеснен от пресата, ала журналистът, който го бе причакал пред новата сграда на Сената, бе и упорит, и досаден. Сигурно още не се бе отърсил напълно от раздразнението след този разговор, а може би работеше прекалено много, но когато излезе от асансьора на своя етаж, търпението му бе на ръба.
— Сенаторе… — Секретарката му скочи от стола си. Изглеждаше толкова уморена, колкото той се чувстваше. — Телефоните цяла сутрин не спряха да звънят. — Държеше в ръце кожен бележник и вече движеше пръст по него. — Нед Брюстър от ЦРУ Конгресменката Плат. Шивър от канцеларията на кмета на Бостън във връзка с изграждащото се селище за бездомни в Бек Бей. Мек, съветникът по масмедиите. Рита Кардова, социална работничка от североизточните райони, която настоява да говори лично с вас по повод проекта за жилища…
— По-късно. — Алън влезе в кабинета си и затвори вратата. Десет минути — обеща си десет минути и остави куфарчето на бюрото. От осем и половина сутринта отговаряше на всякакви въпроси и молби. По дяволите, щеше да си открадне десет минути, преди отново да се заеме с тях.