Алън я чу как извика, но бе прекалено оплетен в собствената си мрежа, за да отговори. Ленивите, засищащи ласки от предишния ден не го бяха докарали дотам. В него имаше нещо диво, нещо яростно, на което никога не бе давал пълна свобода. То се изскубна сега, като пантера, която най-после бе успяла да изскочи от клетката си. Опустошаваше я, ала въпреки че го разбираше, не можеше да се спре. Тялото й нетърпеливо трепереше под неговото. Навсякъде, където се докосваха устните му, вкусваха страст и обещание.
Тя се изви и простена. Тялото й пламтеше, в съзнанието й нямаше никакви мисли, само усещания. Не разбираше какво я пита, въпреки че чу дрезгавото нетърпение в гласа му. Не знаеше какво му отговаря, знаеше само, че каквото и да искаше от нея, не можеше да е прекалено много. През завесата от страст видя смътно лицето му над себе си. Очите му не бяха мрачни, това бе единственото, което бе ясно. Бяха тъмни, почти свирепи.
— Не мога да живея без теб — каза той с шепот, който сякаш безкрайно отекваше в съзнанието й. -Няма да живея без теб.
После устните му се впиха в нейните и всичко изчезна.
— Сигурен ли си, че не искаш още?
Два часа по-късно Шелби седеше по турски на леглото, облечена в къса копринена роба с японски шарки. Бодна с вилица в малката бяла картонена кутийка и си взе още едно парченце от изстиващото свинско със сладко-кисел сос. Зад нея телевизорът тихо свиреше без никакъв образ. Алън се бе изтегнал удобно, опрял глава на възглавниците.
— Да. — Погледна я как продължи да рови в кутийката. — Шелби, защо не си оправиш телевизора?
— М-м-м, рано или късно и това ще стане — обеща тя неопределено и остави кутийката. Поглади се по корема и шумно въздъхна: — Натъпках се. — Със замислена усмивка плъзна поглед от лицето му по стройното му мускулесто тяло. — Чудя се колко ли хора във вашингтонската община знаят колко страхотно изглежда сенатор Макгрегър по бельо.
— Малцина избрани.
— Би трябвало да се погрижиш за разширяване на популярността си. — Прокара пръст по крака му. — Защо не се замислиш да се появиш в някоя реклама… Нали разбираш, като баскетболистите?
— Човек може само да бъде благодарен, че не си съветник по връзките с обществеността.
— Много си закостенял, това е целият проблем. — Шелби се просна в цял ръст върху него. — Само се замисли какви възможности се откриват.
Той плъзна ръка под халата й.
— Мисля.
— Дискретно разположени реклами в националните всекидневници, тридесетминутни предавания в най-гледаното време. — Тя опря лакти на раменете му. — Веднага ще си оправя телевизора.
— Представи си докъде може да се стигне. Накъдето и да погледнеш, високопоставени служители от федералната администрация, съблечени до съответното бельо.
Шелби си го представи и свъси вежди:
— Боже мили, това може да се превърне в национално бедствие.
— Световно — поправи я Алън. — Затъркаля ли се веднъж топката, няма спиране.
— Добре, убеди ме. — Целуна го шумно. — Твой патриотичен дълг е да не се събличаш. Освен тук — добави с блеснали очи и насочи ръка към ластика на шортите му.
Той се засмя и отново привлече устните й към своите.
— Шелби… — Езикът й се докосна до неговия и Алън хвана с две ръце главата й, за да не й позволи да мърда. — Шелби — повтори малко по-късно, — преди малко исках да говоря с теб за нещо, а сега има опасност отново да се разсея, както тогава.
— Обещаваш ли? — Устните й се плъзнаха към врата му.
— Получих заповед за тази събота и неделя.
— Така ли? — Прехвърли се на ухото му.
Той в самозащита се претърколи и я притисна под себе си.
— Днес следобед ми се обади баща ми.
— Аха! — В очите й искреше смях. — Земевладелецът.
— Тази титла би му харесала. — Хвана китките й, за да не й позволи отново да замъгли съзнанието му, както май се опитваше. — Изглежда е планирал едно от прочутите си семейни събирания. Ела с мен.
Тя вдигна вежди:
— В замъка на Макгрегърови в Хайанис Порт? Невъоръжена?
— Ще вдигнем бялото знаме.
Искаше й се да отиде. Искаше й се да каже не. Едно посещение в родния му дом прекалено много я доближаваше до окончателното обвързване, което толкова старателно избягваше. Въпроси, предположения. Не можеше да ги избегне. Алън чу мислите й толкова ясно, все едно, че ги бе произнесла. Реши да смени тактиката.
— Имам заповед да взема със себе си това момиче… — Видя как очите й се присвиха. — Дъщерята на тези крадци и убийци Кембълови.
— О, така ли?
— Точно така.
Шелби вирна глава.
— Кога тръгваме?