— Уплашен — измърмори той. — Уплашен до смърт. Децата добавят към живота ти много „ами ако?“ Колкото повече го искам, колкото повече наближава, толкова повече ме е страх. — Успя да вдигне рамене, както се бе проснал. — И толкова повече ми се иска да видя доколко ще прилича на Серина и доколко на мен.
— Силна порода — заяви Кейн. — Добра кръв.
Джъстин се засмя и затвори очи.
— Очевидно Дениъл е решил да приема по същия начин и Кембъл. Ще се ожениш ли за нея, Алън?
— Тук, през есента.
— По дяволите, защо досега не си казал? — възкликна Кейн. — Татко щеше да има повод да отвори от онази специална реколта шампанско, която си пази.
— Шелби още не знае — обясни Алън. — Мислех, че ще е разумно да кажа първо на нея.
— Хм. Тя не ми прилича на жена, която приема да й се нарежда — обади се Джъстин.
— Много си наблюдателен — похвали го Алън. — Но пък се опитах да й предложа. Рано или късно може да ми се наложи да сменя тактиката.
Кейн се намръщи:
— Тя ти отказа?
Алън отново отвори очи.
— Господи, понякога си съвсем като него. Шелби не каза не… Нито да. Бащата на Шелби е бил сенаторът Робърт Кембъл.
— Робърт Кембъл — повтори Кейн тихо. — О, разбирам. Сигурно й е трудно да приеме твоята професия. Баща й е бил убит по време на кандидат-президентската си кампания, нали?
— Да. — Алън видя неизказания въпрос в очите на брат си. — А аз имам намерение да се кандидатирам, когато му дойде времето. — За пръв път, осъзна той, го изрече гласно. Осем години не бяха толкова дълъг срок, за да се подготви за такъв труден път. Тихо въздъхна. — Това е още нещо, което ще трябва да обсъдим с Шелби.
— Ти си роден за това, Алън — каза Джъстин просто. — Не е нещо, на което можеш да обърнеш гръб.
— Така е, ала имам нужда от нея. Ако се стигне до момента да правя избор…
— Ще избереш Шелби — довърши вместо него Кейн, който отлично разбираше какво означава да намериш една любов, една жена. — Но се съмнявам дали някой от вас ще може да живее с това решение.
Алън за момент замълча, после отново затвори очи.
— Не знам. — Такъв избор, по един или друг начин, би разкъсал сърцето му на две.
В срядата след посещението в Хайанис Порт Дениъл Макгрегър за пръв път се обади на Шелби. Хванала паничката за вода на Леля Ем, тя вдигна с другата ръка слушалката.
— Шелби Кембъл?
— Да. — Устните й трепнаха. Никой друг не боботеше по този начин. — Здравей, Дениъл.
— Затвори ли вече магазина?
— В сряда меся глина — обясни тя, стисна слушалката между рамото и брадичката си и сложи паничката на място. — Ала все едно, вече съм затворила. Ти как си?
— Чудесно, момиче, чудесно. Трябва да не забравя да хвърля един поглед на този твой магазин следващия път, като дойда във Вашингтон.
— Добре. — Шелби приседна на облегалката на фотьойла. — И ще си купиш нещо.
Той се засмя хриптящо:
— Може, ако си толкова сръчна с ръцете си, колкото и с езика си. Семейството се гласи да прекара Четвърти юли в хотел „Команч“ в Атлантик сити — съобщи Дениъл внезапно. — Исках лично да те поканя.
Четвърти юли, помисли тя. Фойерверки, сандвичи, бира. Оставаше по-малко от месец… Как летеше времето! Искаше да си представи как стоят на плажа с Алън и гледат избухващите в небето цветове. И въпреки това… Нейното бъдеще, тяхното бъдеще бе нещо, което още не можеше да си представи.
— Благодаря ти, Дениъл. Много би ми било приятно да дойда. — Дотук поне бе вярно, помисли си Шелби. Дали щеше да отиде, или не, бе друг въпрос.
— Ти си тъкмо за сина ми — натърти Дениъл, почувствал моментното й колебание. — Никога не съм предполагал, че ще кажа такова нещо за една Кембъл, но ето, казвам го. Ти си силна и умна. И умееш да се смееш. Във вените ти тече добра шотландска кръв, Шелби Кембъл. Ще я видя във внуците си.
Тя се засмя, защото очите й се напълниха толкова бързо, че не успя да спре сълзите.
— Ти си пират, Дениъл Макгрегър. И интригант.
— Такъв съм си. До скоро виждане в „Команч“.
— Дочуване, Дениъл.
След като затвори, Шелби притисна длани към очите си. Нямаше да се разкисне заради няколко ласкателни думи. Още от първата сутрин, когато се събуди в прегръдките на Алън, знаеше, че само отлага неизбежното. Тъкмо като за него? Дениъл й каза, че е тъкмо за него, ала може би той виждаше само повърхността, не знаеше какво крие тя в себе си. Дори Алън не знаеше колко дълбоко бе вкоренен страхът, колко реален и жив бе останал през всичките тези години.
Ако си позволеше, и досега можеше да чуе онези три бързи експлозии, които се оказаха куршуми. И можеше да види, ако си позволеше, изненаданото трепване на тялото на баща й, да го види как се свлича на земята почти в краката й. Хората, които крещяха, тичаха, викаха. Кръвта на баща й върху рокличката й. Някой я избута настрани, за да стигне до него. Шелби седна на земята, сама. Всичко продължи вероятно не повече от тридесет секунди… Продължи цял живот.