Тя за момент се спря с гръб към него и силно стисна очи, за да се овладее. Обърна се.
— Не мога да се омъжа за теб, Алън.
Нещо проблесна в очите му — гняв или болка, не можеше да бъде сигурна, но когато заговори, гласът му бе спокоен:
— Защо?
Гърлото й бе толкова пресъхнало, че не бе сигурна дали Ще може да отговори. С мъка преглътна.
— Ти обичаш логиката. Бъди логичен. Аз не ставам за политическа съпруга. Не съм нито дипломатична, нито организирана. Това е, което ти трябва на теб.
— Искам съпруга — възрази той безизразно. — Не персонал.
— По дяволите, Алън, аз бих била безполезна. Още по-лошо. — Объркано изохка и отново закрачи. — Ако се опитам да се впиша в калъпа, ще се побъркам. Нямам търпение за козметички и секретарки, нямам търпение да бъда тактична двадесет и четири часа на ден. Как бих могла да бъда Първа дама, когато през половината време изобщо не съм дама? А ти, по дяволите, ще спечелиш! Ще се озова в Белия дом, задушена от елегантност и протокол. — Накъсаното й дишане изпълни стаята.
— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен, ако реша да не се кандидатирам?
Шелби рязко се извъртя към него. Измъчените й очи блестяха.
— Не постъпвай така с мен. Ти би ме намразил… Аз бих се намразила. Не може да има избор между мен и това, което си ти.
— Обаче е избор между мен и това, което си ти — възрази той. Сдържаният му досега гняв избухна. — Ти можеш да направиш избор. — Скочи от дивана и я хвана за раменете. Яростта му я смути. Бе знаела, че може да е смъртоносна, бе виждала отблясъци от нея, ала нямаше защита срещу тази ярост. — Ти можеш да решиш да ме изхвърлиш от живота си с едно просто „не“ и да очакваш да го приема, като знам, че ме обичаш. От какво, по дяволите, мислиш, че съм направен?
— Това не е избор — извика тя разгорещено. — Аз не мога да направя нищо друго. Не съм за теб, Алън, трябва да го разбереш.
Той я разтърси толкова силно, че главата й се отметна назад.
— Не ме лъжи и не си измисляй оправдания. Ако ще ми обърнеш гръб, направи го с истината.
Шелби рухна толкова бързо, че щеше да се свлече на пода, ако той не я държеше.
— Не мога да го понеса. — Сълзите избликнаха и се затъркаляха по лицето й, големи, бързи, болезнени. — Не мога да мина отново през всичко това, Алън, да чакам, просто да чакам някой да… — Изхлипа и скри лицето си с ръце. — О, Господи, моля те, не мога да го понеса. Не исках да те обичам толкова, не исках да значиш толкова много за мен, че отново всичко да може да ми бъде отнето. Всички тези хора, които се блъскат, всички тези лица и шум… Веднъж вече съм виждала как пред очите ми умира човек, когото обичам. Не мога отново, не мога!
Алън я прегърна. Искаше му се да я успокои, да я утеши. Но какви думи можеха да преминат през този страх, през такава скръб? Тук нямаше място за логика, нямаше място за спокойни разсъждения. Ако любовта я караше да се страхува до смърт, как можеше да иска от нея да промени това?
— Шелби, недей. Аз няма…
— Не! — прекъсна го тя и се изтръгна от ръцете му. — Не го казвай. Недей! Моля те, Алън, не мога да го понеса. Ти трябва да бъдеш това, което си, аз също. Ако се опитаме да се променим, никой от нас вече няма да бъде същият човек, в който другият се е влюбил.
— Не искам от теб да се променяш — каза той спокойно. Търпението му отново започваше да изтънява. — Искам само да имаш доверие в мен.
— Искаш прекалено много! Моля те, моля те, остави ме… — Преди да бе успял да й каже нещо, Шелби се втурна в спалнята и затръшна вратата.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мейн бе красив през юни — зелен и див. Шелби караше покрай брега, без да мисли за нищо. През отворените прозорци на колата чуваше как водата се блъска в скалите. Страст, гняв, скръб — тя можеше да изрази всичко. Шелби разбираше това.
От време на време край пътя се виждаха диви растения, силни малки цветчета, които можеха да издържат на солта и вятъра. Но най-много имаше скали, изгладени от вечното блъскане на вълните, блестящи до водата, сухи и мрачни над нея, докато дойде приливът и погълне и тях.
Ако поемеше дълбоко въздух, тя можеше отново да диша. Може би затова и дойде, и при това дойде бързо, преди Вашингтон да я бе задушил. Въздухът тук бе свеж и чист. Лятото, което толкова бързо бе победило пролетта, още не бе стигнало толкова далеч на север. Шелби имаше нужда още поне малко да остане в пролетта.
Видя кулата на фара върху тясната ивица земя, издадена дръзко в морето и напрегнатите й пръсти върху кормилото се отпуснаха. Душевно спокойствие — може би щеше да го намери тук, където брат й винаги го бе търсил.