— Не.
— Беше ми сърдит. — Закрачи неспокойно из стаята. — Имаш право да се сърдиш, аз… — Погледът й попадна върху златната рибка, която плуваше в кръг. — Ето, тя е дошла на този свят — каза с нервен смях. — Не вярвам да й харесва. Алън… — Когато този път го погледна, очите й бяха огромни, питащи и безпомощни. — Искаш ли ме още? Развалих ли всичко?
Той можеше да отиде при нея в този момент, да я вземе при всякакви условия — негови или нейни. Но искаше повече от момента, много повече.
— Защо си промени мнението?
Шелби се приближи и го хвана за ръцете.
— Има ли значение?
— Има — Алън пусна ръцете й, ала само за да обхване с длани лицето й. В очите му бе това замислено сериозно изражение, от което коленете й все още омекваха. — Трябва да знам, че ще бъдеш щастлива, че ще имаш това, което искаш и ще можеш да живееш с него. Аз искам от теб целия живот.
— Добре. — Тя вдигна ръце към китките му и ги задържа за момент, преди да се отдръпне. — Премислих всички възможности — започна тихо. — Прехвърлих всички „ако“ и „може би“. Не всички ми харесаха, но тази, която най-много не ми хареса, беше живот без теб. Ти няма да играеш вист без мен, Макгрегър.
Той вдигна вежди:
— Няма ли?
— Няма. — Шелби отметна бретона си с несигурен смях. — Ожени се за мен, Алън. Аз няма винаги да съм съгласна с политиката ти, ала ще се опитвам да бъда тактична пред журналистите… Поне от време на време… Няма да оглавявам никакви комитети и ще ходя на официални обеди само когато няма как да се измъкна, но собствената ми професия е достатъчно извинение. Няма да давам традиционни приеми, а интересни. Ако ти си готов да поемеш риска да ме пуснеш в световната политика, коя съм аз да споря?
Той мислеше, че не може да я обича повече, отколкото вече я обичаше. Оказа се, че се е лъгал.
— Шелби, мога да се върна към правото, да стана адвокат тук, в Джорджтаун.
— Не! — Тя се отскубна от него. — Не, по дяволите, ти няма да се върнеш към правото, нито заради мен, нито заради когото и да било друг! Аз не бях права. Обичах баща си, обожавах го, ала не мога да позволя това, което се случи с него, да определя остатъка от моя живот… Или от твоя. — Шелби замълча. Имаше нужда да овладее гласа си. — Аз няма да се променя заради теб, Алън. Не мога. Но мога да направя това, което ме помоли. Да ти имам доверие. — Поклати глава, преди да бе казал нещо. — Няма да се преструвам, че никога не ме е страх, или че не мразя някои неща в живота, който трябва да водим. Ала ще се гордея с това, което правиш. — Поуспокоена се обърна отново към него: — Аз се гордея с теб. И ако все още има неща, с които трябва да се преборя, ще го направя.
Той се приближи към нея, погледна я в очите и я прегърна.
— С мен?
Тя въздъхна облекчено.
— Винаги. — Когато обърна глава, откри, че устните му бяха също толкова гладни и търсещи, колкото и нейните. Имаше чувството, че бяха минали не дни, а години и го повлече със себе си на килима.
В никой от тях нямаше търпение, само желание. Алън изруга, докато се мъчеше да се пребори със закопчалките на гащеризона й, а Шелби се засмя, изтърколи се върху него и го подлуди с устните си върху голите му гърди. На него обаче не му стигаше само да бъде докосван. Ръцете му я намериха през джинсовия плат и я накараха да отмалее, а съзнанието й се замъгли.
Когато най-после нямаше повече препятствия, към ръцете му се присъединиха и ненаситните му устни. В къщата бе тихо, чуваха се само задъхано прошепнати думи и тихи въздишки. Той отново зарови лице в косите й, за да погълне аромата им, и тя го привлече в себе си.
После нямаше нищо, освен удоволствие, отчаяното, вихрено удоволствие да бъдат заедно.
Когато Шелби се размърда върху него, бе късен следобед и светлината бе станала по-мека. Лежаха заедно на дивана, прегърнати, голи и изтощени. На масата до тях се стопляше бутилка вино.
Когато отвори очи, тя видя, че Алън още спи. Лицето му бе спокойно, а дишането равномерно. Отново изпита задоволството, спокойното, пълно задоволство, което изпитваше всеки път, когато лежеше в прегръдките му. Шелби отметна глава и се загледа в лицето му, докато и той се размърда и отвори очи. С усмивка се наведе и докосна устните му със своите.
— Не помня да съм прекарвала по… По-приятна събота. — Въздъхна и погъделичка езика му.
— Тъй като нямам намерение да се помръдна през следващите двадесет и четири часа, да видим как ще ти хареса и неделята.
— Мисля, че много ще ми хареса. — Сложи ръка на рамото му. — Не искам да ти давам зор, сенаторе, но кога ще се ожениш за мен?
— Мислех през септември в Хайанис Порт.
— Крепостта на Макгрегърови. — Алън видя по очите й, че идеята й допада. — Ала септември е чак след два месеца и половина!