— Ако се съди по степента на разложение, тя е била мъртва между дванайсет и осемнайсет часа, преди да я открият.
Фран със замах си сложи нов чифт ръкавици, а гласът ѝ малко омекна:
— Познаваше ли я?
— Вече няма значение, нали? Трябва ми пълен преглед, с хипотеза за убийство. Чужда кръв, коса, каквото и да е, останало по нея, което може да ни подскаже нещо. Освен това ми трябва бързо, нали разбираш? Обади ми се, когато си готова.
Докато говорех, вече бях на път към изхода.
— Защо не останеш да наблюдаваш аутопсията лично?
Хвърлих поглед през рамо и видях, че тя най-сетне ме е погледнала в очите — застанала като ангел-пазител над обезобразените останки на момичето, което преди два дни е било Хети.
— Имам друга работа.
Пикапът на Бъд беше на алеята пред къщата, когато паркирах там, макар че бе неделя сутринта и все още беше твърде рано, за да е свършила църковната служба. Когато се приближих към вратата, Беър — черният им лабрадор — изтича при мен, за да го почеша зад ушите, както обикновено. Аз не го погледнах. Преди да стигна до вратата, Мона рязко я отвори срещу мен.
Носеше голяма кухненска престилка на цветя, а косата ѝ беше вързана с кърпа. Не познавах друга жена на нейната възраст, която да продължава да ходи с дълга коса — по някакъв начин това я караше да изглежда така, все едно времето нямаше власт върху нея. Имаше силно, спокойно лице и съответния характер, но днес в погледа ѝ потрепваше несигурност.
— Е? — попита напрегнато тя.
— Мона — отвърнах и свалих шапката си. — Бъд у дома ли е?
— Просто го кажи, Дел.
Пръстите ѝ неравно потрепваха по бедрото, докато стоеше срещу мен, изпъната като дъска. Сякаш те не бяха част от нея — и това неприятно ми припомни за Хети, чието мъртво тяло, наполовина във водата, като че ли не беше свързано с нея.
— Може ли да вляза?
— Разбира се, Дел — каза Бъд, като се появи зад Мона и отвори вратата по-широко.
Той хвана съпругата си за раменете и я отдръпна назад, така че да мога да мина. Тя тръсна рамене, за да се освободи от него, и пое пред нас към дневната.
Когато влязох в къщата, ме обгърна аромат на масло и шоколад. Кухнята беше пълна със сладки — кръгли, поръсени с шоколадови парченца, изрязани във формата на човечета и всякакви други, натрупани в чинии из цялата стая.
Бъд улови погледа ми.
— Вчера беше започнала да пече сладки за благотворителната разпродажба в църквата, когато ни се обадиха за тялото… — Той безпомощно сви рамене: — … и след това просто не спря. Не искаше да отидем на църква и не знам дали изобщо е спала нощес.
Гласът му звучеше далечен, все едно не бяхме един до друг.
Влязох в дневната и застанах до камината, където бяха подредени снимки в златни рамки от последната година в гимназията на Хети и Грег. Хети се беше облегнала на едно дърво, със скръстени ръце, облечена в бяла риза с цвете, забодено на ревера. Усмивката ѝ едва повдигаше ъгълчетата на устата. Изглеждаше щастлива. Или всъщност не, не точно щастлива. Изглеждаше доволна. Приличаше на момиче, което знае точно какво иска и как да го придобие. Тя беше дъщерята, която ще успее в живота и ще започне на чисто, някъде далеч от Пайн Вали, където ще се омъжи за някой успешен адвокат и ще се прибира само за празниците, със собствена блестяща кариера и едно-две собствени деца, които да показва наоколо; не беше момичето, което ще умре. Погледнах снимката на Грег, на която позираше заедно с лабрадора Беър, с ловна пушка в ръце. Косата му беше остригана по този начин много преди да се запише в армията — нямаше търпение да замине за Афганистан в момента, в който завърши гимназията. Той беше момчето, което трябваше да умре. Той беше детето, което Бъд и Мона се бяха приготвили да загубят, така че новината за това да не ги съсипе, ако дойде при тях.
Бъд седна на дивана до Мона, хвана я за ръката и зачака. Колко пъти бях влизал в тази дневна? Стотици пъти — и неизменно Бъд правеше така, че да се почувствам, все едно съм в собствената си дневна и снимките по стените са на собственото ми семейство. Сега дълбоко си поех дъх и го погледнах. Косата му беше започнала да посребрява, а ризата му изглеждаше по-опъната около кръста, отколкото преди. Гледаше ме право в очите — и аз отвърнах на погледа му, докато му казвах истината.
— Изпратихме в Рочестър, където е убитото момиче, зъболекарския картон на Хети и там сравниха зъбите ѝ с тези на жертвата. Картината съвпада. Момичето е Хети.
Мона залитна напред, все едно някой я беше ударил по гърба, и Бъд пусна ръката ѝ, но нито един от двамата не издаде звук.