Тя ме попита:
— Искаш ли да имаш деца? Не мога да се омъжа за човек, който не иска да създаде семейство.
— Да, искам — отвърнах незабавно аз.
Наистина исках да създам семейство с Мери. От нея щеше да излезе изключителна майка.
На лицето ѝ се изписа усмивка, а по гладките ѝ страни, подобни на ябълки, проблеснаха сълзи.
— Да. Да, Питър Мартин Лънд, ще се омъжа за теб.
Шест години по-късно тя беше бременна. Тази Мери, в която не беше останало нищо повече от ехо от онова грейнало от щастие момиче, което бях завъртял в прегръдките си на каменния мост над Мисисипи, беше успяла да зачене своето дете.
Призляваше ми. Виното, което бях изпил с Хети, се превърна в пулсиращо главоболие, докато продължавах да крача през центъра на Рочестър. Обедната почивка свърши и хората по тротоарите се прибраха, така че останах сам и изобличен като безделник, който броди без никаква цел. Нямаше къде да отида и бях неспособен да отвръщам с престорена усмивка, когато непознатите минувачи ме заговаряха на светофарите с прочутото си дружелюбие, толкова характерно за този щат. След известно време забавих крачка. А после вече ми се струваше съвсем безсмислено да продължавам. Спрях по средата на един тротоар, като се взирах в калните локви, които разяждаха бетона.
Защото всъщност нямах никакъв избор, нали? Нямаше как да избягам от отговорността към онова, което бях обещал.
И в същия миг, в който достигнах до това потискащо откритие и осъзнах, че до края на живота си няма да мога да се измъкна от Пайн Вали, някаква жена с телефон в ръка излезе от един магазин, неволно се блъсна в мен и се извини. Вдигнах поглед към витрината на магазина, видях дрехите на нея и дъхът ми спря. Болката в главата ми се усили, докато не обхвана цялото ми тяло и не започна да пулсира в самия въздух наоколо. Не можех да мисля за нищо друго, затова просто влязох вътре и купих дрехите от витрината.
Отидох с колата до банката, изтеглих последните хиляда долара от спестовната си сметка и ги занесох право във фермата на семейство Хофман — място, което преди този ден бях виждал само на сателитната карта на търсачката Гугъл. От всички страни на къщата се издигаха смърчове, за да я предпазват от вятъра, а на хоризонта се очертаваше редица от вятърни турбини. Не виждах нито един от прозорците на къщата и се надявах никой да не ме забележи, докато оставях в пощенската кутия един обикновен бял плик, адресиран до Хети. В него бях сложил десет стодоларови банкноти и бележка: „Мери е бременна. Замини за Ню Йорк. Искам да знаеш, че те обичах“.
После се прибрах у дома при Мери, а на седалката до мен бяха оставени дрехите от магазина — бебешка блузка и панталонки с картинки на пухкави животни от ферма.
Дел
четвъртък, 17 април 2008 година
До погребението на Хети оставаха два часа, когато поех на обиколка покрай сградата на гимназията, за да проверя мерките за безопасност, облечен в най-официалния си костюм и обут с галоши, изпръскани с кал.
Днес в гимназията беше обявен неучебен ден, което сигурно щеше да се случи, така или иначе, но освен това методистката църква побираше само около триста души, така че погребалната служба беше организирана в 11:00 сутринта във физкултурния салон на училището. Предполагахме, че ще дойдат повечето от учениците, родителите и учителите, както и цялото църковно паство, да не говорим за приятелите на Хети от театъра в Рочестър, всички роднини на Мона и Бъд и всички останали хора от градчето. Общо поне хиляда души.
Над града беше надвиснала тежка облачна пелена, под която всичко изглеждаше обагрено в тревожно сиво, но според прогнозата валежи не се очакваха, така че вероятно поне нямаше да ни се наложи да се справяме с утежнени пътни условия. Всички момчета от управлението се бяха заели със задачите си. Шел беше заел позиция на входа на паркинга, за да регулира движението и да поддържа реда. Джейк отговаряше за журналистите и ми беше докладвал, че по главната улица вече дебнат два микробуса на новинарски канали. Останалите служители на реда проверяваха другите локации и държаха под око затворените магазини. След края на службата трябваше да отведем погребалната процесия до гробището и да спрем останалото движение, да ескортираме колите на семейството до залата на пожарната, където възрастните дами от църквата щяха да сервират обяда, и след това да продължим да регулираме движението и да наглеждаме ситуацията тук до вечерта. Ако някой от двамата заподозрени липсваше, щеше да се наложи да изпратя човек, за да го открие. Днес нямах никакво намерение да позволявам на някого да се изгуби от погледа ми. Само се молех на Господ да не стане някоя катастрофа на магистралата, защото нямаше кого да изпратя там. Щеше да се наложи Нанси да се обади на щатските шерифи.