Той също заговори по-тихо, като се озърна:
— Дел, това е един от онези случаи, с които трябва да приключиш бързо, иначе хората ще си го спомнят, когато дойдат изборите. И бездруго последния път едва ги спечели заради възрастта си.
— Все още не съм се предал съвсем.
— Може и това да стане, ако разследването се проточи прекалено дълго. — Той забеляза как го гледам и побърза да се защити: — Казвам ти го като приятел. Този случай може да ти струва кариерата.
Последното нещо, за което ми се говореше в момента, беше кариерата ми. Леко кимнах на моя приятел и се отдалечих, а ръкавите на сакото жулеха китките ми на всяка крачка.
Не бях обличал този костюм, откакто си го купих за погребението на мама преди няколко години. През целия си живот тя беше участвала активно в дейността на църквата и всички дойдоха на погребението, за да я изпратят на небето — включително Бъд и Мона, които стояха до мен. Атмосферата беше печална, но и изпълнена със задоволство, все едно хората знаеха, че нейният живот е бил толкова добър, колкото всеки от нас има право да се надява. Разказвахме си случки за нея, после седнахме да ядем и гледахме внуците на сестра ми, които играеха на гоненица между цветята. И това беше всичко. Смъртта беше краят на един цикъл, който хората от фермите виждаха с очите си ежедневно. Почти за всичко друго се шегуваха помежду си, но когато ги застигнеше загуба на близък човек или тежък удар на съдбата, просто ги понасяха, без да вдигат шум. Бях ходил на повече погребения, отколкото можех да преброя, и бях изял толкова много от сандвичите с шунка и масло, които поднасяха след тях, че на практика усещах в устата си вкуса на питката, поръсена с брашно, всеки път, когато по главната улица минаваше катафалка. Погребението на Хети обаче беше нещо съвсем друго.
От събраните хора лъхаше на скръб и гняв — с такава сила, че едва ли не усещах миризмата им във въздуха. Минах по пътеките между столовете, докато всички се настаняваха по местата си, и почувствах как ме гледат от всички страни. Костюмът ми не можеше да заблуди никого. Те знаеха за какво си мисля, точно както и аз знаех за какво си мислят те — за убийството.
Стигнах до отсрещния край на физкултурния салон, като оглеждах тълпата за двамата заподозрени. Джералд Джоунс от Рочестър улови погледа ми и кимна за поздрав. Въпреки че в салона ставаше все по-шумно, чух какво си говореха двете майки, които вървяха пред мен.
— Извели са го от час и са го закарали в полицейското управление.
— Разбрах, че е бил режисьор на училищната пиеса, в която участваше Хети.
— Точно така. Аз бях тук в петък вечер и гледах Хети на сцената само няколко часа преди да се случи това. Побиха ме тръпки, докато я гледах. А сега във вестниците пише за някакво проклятие.
— Чу ли какво е станало на репетициите?
— Не, какво?
Жените ме забелязаха и притихнаха, докато си намерят места.
Открих Томи по-навътре в салона. Беше седнал по средата на първия ред седалки, който се огъваше под тежестта на момчетата от футболния отбор. Повечето мълчаха и се взираха пред себе си, а неизползваните им мускули бяха напрегнати в очакване. Томи беше с костюм, който му бе тесен, и изглеждаше така, сякаш нямаше да чуе съдийския сигнал за края на полувремето дори да отекне направо в ухото му. Родителите му седяха точно зад него и не откъсваха поглед от мен. Аз продължих нататък.
Видях и Питър Лънд, седнал високо на най-горния ред седалки. Много от учителите и служителите от гимназията се бяха настанили там, но бяха оставили празно място между себе си и него. Най-близо до Лънд беше Карл Джейкъбс, но двамата не се държаха като големи приятели. Карл мачкаше в ръцете си програмата за погребалната служба, а Лънд се взираше в тълпата и сякаш не забелязваше празното пространство около себе си. Той също беше с костюм, който може би беше по-елегантен от този на Томи, но му стоеше също толкова зле; очите му бяха зачервени, а по лицето му тъмнееше поне еднодневна четина. Никъде не забелязах Мери Бет.
Страх, беше казал Стендлър. Страхът и угризението бяха накарали острието на ножа да обезобрази лицето на Хети, за да не ѝ оставят нищо, което да покаже на света. Кой от тях двамата беше изпитвал достатъчно силен гняв, за да я убие, а веднага след това бе посмял да изпита и вина за това?
Проправих си път обратно до задния край на салона и дадох знак на хората си, че съм открил и двамата заподозрени. После дълбоко си поех дъх и пригладих с ръка твърдия плат на костюма си, преди да вляза в съседната стая, където бяха Хети и семейството ѝ.