Ковчегът ѝ беше положен в предния край на стаята, със затворен капак, отрупан с лилии, които да скрият ужаса под тях. Пред него стоеше свещеникът, отпуснал ръце на раменете на Бъд и Мона. Беше затворил очи и вдигнал лицето си към небето, докато се молеше на глас.
— Отче, който си на небето, ние знаем, че не си искал това за Хети. Не можем да се преборим със скръбта и гнева си. Задушаваме се от тях. Имаме нужда от твоята сила, Господи. Имаме нужда да ни помогнеш да разберем как е възможно да се случи това. Макар и да знаем, че тя вече е с теб, не можем да си обясним тази загуба и жадуваме справедливост. Помогни ни да преживеем този ден, Господи. Помогни ни да се сбогуваме с Хети, макар и в нас да гори греховната жажда за отмъщение.
Свещеникът продължи в същия дух, докато от всички краища на стаята се надигна нов шум — от тих плач. Мъжете се опитваха да се сдържат, но жените една по една се предадоха и притиснаха хартиени салфетки към лицата си, по които се стичаше грим. Единственият, който не беше свел глава, беше Грег. Той не плачеше като всички останали. Гледаше право към мен и аз разпознах в него стойката на войник, готов за битка. Беше истински син на баща си, готов да въздаде възмездие на убиеца на сестра си — сякаш молитвата на свещеника беше оживяла от плът и кръв в него.
След като всички казаха „Амин“, аз кимнах на управителя на погребалното бюро, за да му дам знак да започва. Задържах вратата отворена, докато носачите на ковчега, предвождани от Грег, заеха местата си и изнесоха Хети от стаята. Бъд и Мона ги последваха първи и този път Бъд ме видя и спря, а заради него спря и цялата процесия.
— Дел? — попита той и аз разбрах какво искаше да каже.
Лицето му беше мокро от сълзите. Мона го стисна по-здраво за ръката.
— Толкова съжалявам, Бъд.
Отпуснах ръка на рамото му, но той не я забеляза. Вместо това бавно изпусна въздуха от дробовете си, все едно се опитваше да контролира нещо в себе си, което се бореше да излезе на свобода, и продължи нататък, като остави ръката ми да падне във въздуха.
Докато излизаха и останалите роднини, до мен се приближи Джейк. Изчака всички да влязат в салона, преди да ми докладва:
— Новинарските микробуси кръжат в очакване. Опитаха се да ми зададат няколко въпроса, но бяха съвсем общи — не знаят нищо за нито един от двамата. Шел ще ги държи под око, докато заснемат репортажите за вечерните новини.
По коридора от салона долетяха звуци от пианото, последвани от хиляда гласа, които отекваха от тавана. Погледнах програмата си: пееха „Химн за обещанието“.
— Добре — казах и се прокашлях. — Всички знаят какво да правят, когато службата свърши. Аз влизам обратно вътре и ще стоя отзад. Ще…
Телефонът ми избръмча в джоба. Извадих го и видях непознат номер с код от Минеаполис. И двамата с Джейк се напрегнахме, преди да вдигна.
— Гудман.
— Шериф Гудман, обажда се Аманда от криминологичната лаборатория в Минеаполис. Получих резултатите за изследването на вашата проба от ДНК, разследване номер 094627.
Все едно имах сто разследвания, за които очаквах резултати от изследване на ДНК. Пулсът ми заподскача, докато чаках да продължи.
— Пробата от жертвата съвпада напълно с втората проба, от донор на име Питър Лънд. Изпращам ви пълния доклад по електронната поща.
Кучият му син. Жененият учител.
— Благодаря — казах и затворих, преди тя да успее да каже още нещо, после се обърнах към Джейк. — Лънд е.
Погледът му стана като стомана, а на скулата му заподскача едно мускулче.
— Няма да го арестуваме веднага, нали?
— И да рискуваме да го линчуват? Не и пред тази тълпа, нито пред новинарските микробуси навън.
Проверих пистолета си в кобура на рамото, под сакото.
— Ще ти покажа къде е. След края на службата искам да го проследиш. Ще го арестуваш, когато стигнете до колата му. Аз ще се върна веднага след като докарам погребалната процесия от гробището. Ако си тръгна преди това, ще направя впечатление.
Обясних му къде е Лънд, докато влизахме във физкултурния салон: на последния ред седалки. Томи все още беше на първия ред, но всички бяха станали на крака, за да слушат химна, и нямаше как да видя до другия край на салона. Макар че Джейк беше по-висок от мен, от стойката му личеше, че и той не успява. Химнът сякаш отне цяла вечност — стих след стих, с които предаваха Хети на Господа, а гласовете им бяха като пронизителна, скръбна гръмотевица, която ни парализираше. Най-сетне песента свърши и хората седнаха обратно. Протегнах глава и открих Карл Джейкъбс, който седеше сред морето от хора около него — съвсем сам.